Мистър Сатъртуейт приближи малко стола си. Беше заинтригуван. Херцогинята изглеждаше явно недоволна.
— Не мога дори да си представя как трябва да се окачат тези картини — оплака се тя. — Господи, детето ми, никъде няма небе с такъв цвят, нито пък море.
— Така ги виждам аз — отвърна невъзмутимо Наоми.
— Уф! — възкликна херцогинята, докато разглеждаше друга рисунка. — От нея ме побиват тръпки.
— Това е целта — отвърна Наоми. — Правите ми комплимент, без да искате.
Беше странен, вихрено нахвърлян етюд, изобразяващ едва разпознаваема бодлива круша. Сиво-зелена, с петна от ярки багри там, където плодовете блестяха като скъпоценности. Мистър Сатъртуейт потръпна и обърна глава настрани.
Видя Наоми да го наблюдава и да кима съчувствено.
— Разбирам ви — каза тя. — Но животът си е такъв, гаден.
Херцогинята прочисти гърло.
— В днешно време, изглежда, е доста лесно да си художник — отбеляза саркастично тя. — Няма нужда да се стараеш, да търсиш приликата. Само полагаш малко боя — не знам с какво, но, във всеки случай, не с четка…
— С палитров нож — обясни Наоми, отново широко усмихната.
— Загребваш, колкото успееш — продължи графинята, — нахвърляш я по платното и ето на! Всички казват: „Колко интересно“. Е, нямам търпение да се занимавам с такива неща. Дайте ми…
— Хубава картина с куче или кон, от Едуин Ландсиър.
— И защо не? — поиска да знае херцогинята. — Какво му е лошото на Ландсиър?
— Нищо — отвърна Наоми. — Не е лош. И вие не сте лоша. Повърхността на нещата винаги е приятна, лъскава и гладка. Уважавам ви, херцогиньо — вие имате сила. Честно сте се борили с живота и сте се оказали отгоре. Но хората, които са отдолу, виждат долната страна на нещата. И това също е интересно.
Херцогинята се вторачи в нея.
— Нямам ни най-малка представа за какво говориш — обяви тя.
Мистър Сатъртуейт все още изучаваше скиците. Той осъзна, за разлика от херцогинята, техническото съвършенство, което те криеха. Беше озадачен и възхитен. Вдигна поглед към момичето.
— Ще ми продадете ли една от тези, мис Карлтън Смит? — попита той.
— Можете да вземете, която искате, за пет гвинеи — отговори безразлично момичето.
Мистър Сатъртуейт се поколеба една-две минути и после избра един етюд с бодлива круша и алое. На преден план имаше ярко клонче жълта мимоза. Аленият цвят на алоето сякаш танцуваше в картината и се опитваше да се измъкне от неумолимата, геометрично строга композиция на продълговатата бодлива круша и сабления мотив на алоето.
Той леко се поклони на момичето.
— Много съм щастлив, че се сдобих с нея и мисля, че направих изгодна сделка. Някой ден, мис Карлтън Смит, ще мога да продам тази рисунка на много добра цена… ако поискам!
Момичето се наведе напред, за да види коя е взел. Той видя как изражението й се променя. За пръв път тя наистина забеляза съществуването му и в бързия поглед, който му хвърли, имаше уважение.
— Избрахте най-добрата — каза тя. — Много… много се радвам.
— Е, предполагам, че знаете какво правите — отбеляза херцогинята. — И сигурно сте прав. Чувала съм, че сте голям познавач. Но не ме убеждавайте, че тези нови глупости са изкуство, защото не са. Но да не спорим. Чуйте сега. Аз ще остана тук само няколко дни и искам да видя нещо от острова. Предполагам, че имаш кола, Наоми?
Момичето кимна.
— Отлично — каза графинята. — Ще отидем някъде утре.
— Има само две места.
— Глупости. Има багажник. Вярвам, че ще сместим там мистър Сатъртуейт?
Мистър Сатъртуейт трепетно въздъхна. Беше забелязал корсиканските пътища тази сутрин. Наоми го наблюдаваше замислено.
— Страхувам се, че колата ми няма да бъде подходяща за вас — заяви тя. — Това е една ужасно разнебитена стара бричка. Купих я на старо, просто без пари. Най-много мен да изкачи догоре и то с увещания. Но не мога да взема пътници. Тук в града, обаче има доста добър гараж. Можете да наемете кола оттам.
— Да наемем кола ли? — възкликна херцогинята скандализирана. — Каква нелепост. Кой е този хубав, малко прежълтял мъж, който пристигна с една четириместна кола точно преди обяд?
— Сигурно имате предвид мистър Томлисън. Той е пенсиониран индийски съдия.
— Това обяснява жълтата му кожа — заяви херцогинята. — Страхувах се, че може да е жълтеница. Изглежда ми доста порядъчен господин. Ще поговоря с него.