Същата вечер, когато слезе за вечеря, мистър Сатъртуейт откри херцогинята, нагиздена в черно кадифе и диаманти, да говори важно с притежателя на четириместната кола. Тя му махна заповеднически.
— Елате тук, мистър Сатъртуейт. Мистър Томлисън тъкмо ми разказва ужасно интересни неща. И знаете ли? Той е готов утре да ни заведе на екскурзия с колата си.
Мистър Сатъртуейт я изгледа с възхищение.
— Трябва да влизаме за вечеря — обяви херцогинята малко по-късно. — Моля, заповядайте на нашата маса, мистър Томлисън, за да продължим разговора си.
— Много приятен човек — обяви тя по-късно.
— С много приятна кола — добави мистър Сатъртуейт.
— Немирник — упрекна го херцогинята и го удари по кокалчетата на пръстите с парцаливото черно ветрило, което винаги носеше. Мистър Сатъртуейт изскимтя от болка.
— Наоми също ще дойде — продължи херцогинята. — Със своята кола. Това момиче трябва малко да види свят. Много е затворена в себе си. Не бих казала, че е егоцентрична, но е напълно безразлична към всички и всичко. Не сте ли съгласен?
— Не мисля, че е възможно — отвърна бавно мистър Сатъртуейт. — Искам да кажа, интересът на всеки човек е насочен към нещо. Разбира се, има хора, които се въртят около себе си… но съм съгласен с вас, че тя не е от този тип. Тя е напълно незаинтересована от себе си. И все пак има силен характер… трябва да има нещо. Първо си помислих, че е изкуството й, но не е. Никога не съм виждал човек, толкова откъснат от живота. Опасно е.
— Опасно ли? Какво имате предвид?
— Искам да кажа, че нещо сигурно я е погълнало изцяло, а това винаги е опасно.
— Сатъртуейт! — възкликна херцогинята. — Стига глупости! Слушайте сега за утре…
Мистър Сатъртуейт я слушаше. Такава беше обичайната му роля в живота.
На следващата сутрин тръгнаха рано, като взеха обяда за из път. Наоми, която беше прекарала шест месеца на острова, щеше да води. Мистър Сатъртуейт отиде при нея, докато тя седеше и чакаше тръгването.
— Сигурна ли сте, че не мога да дойда с вас? — попита той умолително.
Тя поклати глава.
— Ще ви бъде много по-удобно отзад в другата кола. Добре тапицирани седалки и така нататък. Това е обикновена стара таратайка. Ще подскачате във въздуха всеки път, когато минаваме по неравностите.
— Разбирам. А и моторът ще се натовари при изкачването. Наоми се изсмя.
— О, казах го само, за да ви спася от ролята на багаж. Херцогинята спокойно би могла да си позволи да наеме кола. Тя е най-стиснатата жена в цяла Англия. Но се държи мъжки за годините си и не мога да не я харесвам.
— Значи все пак мога да дойда с вас? — попита мистър Сатъртуейт нетърпеливо.
Тя го изгледа с любопитство.
— Защо толкова държите да дойдете с мен?
— Иска ли питане? — Мистър Сатъртуейт направи смешния си старомоден поклон.
Тя се усмихна, но поклати глава.
— Не това е причината — каза тя замислено. — Странно… Но не може да дойдете с мен. Днес не.
— Може би някой друг ден — предложи учтиво мистър Сатъртуейт.
— О, друг ден! — изсмя се тя внезапно и смехът й се стори много странен на мистър Сатъртуейт. — Друг ден! Е, ще видим.
Тръгнаха. Минаха през града и продължиха покрай дългата дъга на залива. Навлязоха във вътрешността на острова, пресякоха една река и се върнаха към брега с неговите стотици малки пясъчни заливчета. После започнаха изкачването. Малко по малко, завой след завой, нагоре и все нагоре по мъчително криволичещия път. Синият залив остана далеч под тях, а от другата му страна Аячо блестеше на слънцето — бял като призрачен град.
Наляво, надясно, главозамайващи бездни ту от едната, ту от другата им страна. На мистър Сатъртуейт леко му се виеше свят, освен това му беше малко лошо. Пътят не беше широк. Продължиха да се изкачват.
Стана студено. Вятърът духаше направо срещу тях от заснежените върхове. Мистър Сатъртуейт вдигна яката на палтото си и я закопча плътно под брадичката си.
Стана още по-студено. От другата страна на залива Аячо все така беше окъпан в слънчева светлина, но тук гъсти сиви облаци започваха да затулват слънцето. Мистър Сатъртуейт престана да се възхищава на гледката. Копнееше за хотела с парно отопление и за удобно кресло.
Пред тях малката двуместна кола на Наоми караше право напред. Нагоре и все нагоре. Като че ли се бяха изкачили на върха на света. От двете им страни имаше по-ниски хълмове, които преминаваха в долини. Насочиха се право към снежните върхове. А вятърът се носеше срещу тях, остър като нож. Изведнъж колата на Наоми спря и тя погледна назад.