— Пристигнахме — каза тя. — Това е Краят на света. Не мисля, че случихме най-добрия ден.
Всички слязоха. Бяха стигнали до мъничко селце от половин дузина каменни къщи. Внушителното му име беше изписано с букви, високи по един фут.
— Коти Киавери.
Наоми сви рамене.
— Това му е официалното име, но предпочитам да го наричам Края на света.
Тя тръгна и мистър Сатъртуейт тръгна с нея. Отминаха къщите. Пътят свърши. Както беше казала Наоми, това беше краят. Границата на бездната, началото на отвъдното. Зад тях беше бялата панделка на пътя, а пред тях — нищо. Само далеч, далеч долу — морето…
Мистър Сатъртуейт си пое дълбоко въздух.
— Необикновено място. Човек чувства, че тук би могло да се случи всичко, че може да срещне… кого ли не…
Той спря, тъй като точно пред тях на една скала седеше един човек с обърнато към морето лице. Не го бяха видели дотогава и внезапната му поява им подейства като фокус. Сякаш се бе появил от нищото.
— Чудя се… — започна мистър Сатъртуейт.
Но точно в този момент непознатият се обърна и мистър Сатъртуейт видя лицето му.
— О, мистър Куин! Колко странно! Мис Карлтън Смит, да ви представя моя приятел мистър Куин. Той е много необикновен човек. Наистина сте такъв, повярвайте ми. В решаващия момент…
Той спря с усещането, че е казал нещо много важно и все пак, да го убият, не би могъл точно да го назове.
Наоми се ръкува с мистър Куин с обичайната си рязкост.
— Дошли сме на пикник — каза тя. — И ми се струва, че скоро ще измръзнем до кости.
Мистър Сатъртуейт потръпна.
— Може би — попита той несигурно — ще намерим някое местенце на завет?
— Наистина духа — съгласи се Наоми. — Все пак си струва да се види, нали?
— Несъмнено — Мистър Сатъртуейт се обърна към мистър Куин. — Мис Карлтън Смит нарича това място Края на света. Доста подходящо име, а?
Мистър Куин кимна бавно няколко пъти.
— Да… много подходящо име. Струва ми се, че човек само веднъж в живота си идва на подобно място — място, от, където няма вече накъде да продължи.
— Какво искате да кажете? — попита остро Наоми.
Той се обърна към нея.
— Е, обикновено човек има някакъв избор, нали? Наляво или надясно. Напред или назад. Тук отзад има път, а напред — нищо.
Наоми го изгледа втренчено. Изведнъж потръпна и тръгна към другите. Двамата мъже я последваха. Мистър Куин продължи да говори, но вече със спокоен тон.
— Онази малка кола ваша ли е, мис Карлтън Смит?
— Да.
— Вие ли карате? Да се стигне дотук, трябват доста здрави нерви. Завоите са твърде опасни. Едно отклонение на вниманието, едно отказване на спирачката и — през ръба… надолу… надолу… надолу. Много лесно може да стане.
Вече бяха настигнали другите. Мистър Сатъртуейт представи приятеля си. Някой го подръпна за ръкава. Беше Наоми. Тя го изтегли настрани от другите.
— Кой е този? — попита разпалено тя.
Мистър Сатъртуейт я погледна изумен.
— Е, не съм много сигурен. Искам да кажа, познавам го от няколко години… от време на време се натъкваме един на друг, но не го познавам истински…
Той спря. Думите му бяха безполезни, защото момичето до него не го слушаше. Тя стоеше с наведена глава с ръце на кръста.
— Той знае разни неща — заяви тя. — Знае ги… Откъде знае?
Мистър Сатъртуейт нямаше отговор. Можеше само да гледа тъпо, неспособен да си обясни бурята, която я разтърсваше.
— Страхувам се! — промълви тя.
— От мистър Куин ли се страхувате?
— Страхувам се от очите му. Той вижда нещата…
Нещо студено и мокро капна върху бузата на мистър Сатъртуейт. Той погледна нагоре.
— О, вали сняг — възкликна той, силно изненадан.
— Хубав ден за пикник — отбеляза Наоми.
Тя с усилие беше възстановила самоконтрола си.
Какво да правят сега? Дадоха се куп идеи. Снегът заваля гъсто и бързо. Мистър Куин направи предложение, което всички приеха. В края на реда къщи имаше малка каменна хижа и всички се втурнаха към нея.
— Имате провизии — каза мистър Куин, — а там сигурно ще могат да ви направят кафе.