Беше малко заведение, доста тъмно, тъй като единственият тесен прозорец не го осветяваше кой знае колко, но от единия край идваше приятна топла вълна. Стара корсиканка тъкмо хвърляше наръч клони в огъня. Той пламна и на светлината му новодошлите осъзнаха, че преди тях бяха дошли други.
Трима души седяха на края на голата дървена маса. На мистър Сатъртуейт се стори, че в сцената има нещо нереално, а в хората — нещо още по-нереално.
Жената, която седеше на края на масата, приличаше на херцогиня — по-точно на популярната представа за херцогиня. Беше идеалната грандама. Аристократичната й глава беше високо вдигната, внимателно фризираната й коса беше снежнобяла. Беше облечена в сиво — меки драперии, които падаха около нея в артистични гънки. Една дълга бяла ръка подпираше брадичката й, а другата държеше филия, намазана с пастет от гъши дроб. От дясната й страна седеше мъж с много бледо лице, черна коса и очила с рогови рамки. Беше прекрасно облечен; В момента главата му беше отметната назад, а лявата му ръка бе протегната, като че ли се канеше да издекламира нещо.
От лявата страна на белокосата дама седеше дребен плешив мъж с весел вид. След първия поглед никой не му обърна повече внимание.
Настъпи кратка пауза, после херцогинята (истинската херцогиня) пое нещата в свои ръце.
— Ужасна буря, нали? — каза мило тя, като се приближи и се усмихна с онази целенасочена и делова усмивка, която вършеше чудесна работа при благотворителни акции и срещи с разни комисии. — Предполагам, че сте попаднали тук неволно, както и ние? Но Корсика иначе е прекрасно място. Всъщност, пристигнах едва вчера.
Мъжът с черната коса стана и херцогинята с мила усмивка се настана на мястото му.
Белокосата дама проговори.
— Ние сме тук от една седмица.
Мистър Сатъртуейт трепна. Можеше ли човек, който веднъж беше чул този глас, да го забрави? Той отекна в каменната стая, изпълнен с чувство, с изящна меланхолия. Стори му се, че е казала нещо прекрасно, запомнящо се, изпълнено със смисъл. Думите идваха от самото й сърце.
Бързо се обърна към мистър Томлисън.
— Човекът с очилата е мистър Вайс, режисьорът, нали знаете.
Пенсионираният индийски съдия изгледа мистър Вайс доста неодобрително.
— И какво прави? — попита той. — Деца ли?
— О, не, за бога — възкликна мистър Сатъртуейт, шокиран от самото споменаване на нещо толкова грубо във връзка с мистър Вайс. — Пиеси.
— Мисля, да изляза за малко навън — заяви Наоми. — Тук е твърде горещо.
Гласът й, висок и остър, накара мистър Сатъртуейт да подскочи. Тя се отправи почти сляпо към вратата, като отблъсна мистър Томлисън настрана. Но на вратата се сблъска с мистър Куин, който й пресече пътя.
— Върнете се на мястото си и седнете — заповяда той.
Гласът му прозвуча властно. За изненада на мистър Сатъртуейт момичето се поколеба за момент и после се подчини. Седна на края на масата — възможно най-далеч от останалите.
Мистър Сатъртуейт се премести по-напред и атакува режисьора.
— Сигурно не ме помните — започна той. — Казвам се Сатъртуейт.
— Разбира се! — Една дълга, костелива ръка се протегна и обхвана неговата в болезнено ръкостискане. — Драги. Странно е, че се срещаме тук. Познавате мис Нън, разбира се?
Мистър Сатъртуейт подскочи. Нищо чудно, че този глас му беше познат. Хиляди хора в цяла Англия бяха потръпвали под тези прекрасни, наситени с чувство тонове. Розина Нън! Великата темпераментна актриса на Англия. Мистър Сатъртуейт също беше попадал под магията й. Тя нямаше равна на себе си в интерпретацията на някоя роля — в изтъкването на най-фините нюанси. Винаги беше мислил за нея като за интелектуална актриса, която разбира и вниква дълбоко в душата на образа си.
Можеше да бъде извинен, че не я е познал. Розина Нън беше непостоянна във вкусовете си. Двадесет и пет години от живота си беше блондинка. След едно пътуване в Щатите се беше върнала с гарвановочерни кичури и се бе захванала с трагични роли. Този стил „Френска маркиза“ беше последната й прищявка.
— О, между другото, това е мистър Джъд, съпругът на мис Нън — обясни Вайс, представяйки небрежно плешивия мъж.
Розина Нън беше се омъжвала няколко пъти, както добре знаеше мистър Сатъртуейт. Явно, мистър Джъд беше последният.
Мистър Джъд беше зает с разопаковането на пакети от кошницата до себе си. Той се обърна към жена си.