Още малко пастет, скъпа? Последната филия не беше така дебело намазана, както ти обичаш.
Розина Нън му подаде филията си, като простичко промърмори:
— Хенри измисля най-магически ястия. Винаги оставям кухнята на него.
Звярът трябва да се храни — каза мистър Джъд и се засмя. Потупа жена си по рамото.
— Глези я като кученце — промърмори меланхоличният глас на мистър Вайс в ухото на мистър Сатъртуейт. — Дори нарязва храната й. Странни създания са жените.
Мистър Сатъртуейт и мистър Куин разопаковаха обяда. Твърдо сварени яйца, студена шунка и сирене грюйер бяха подредени по масата. Херцогинята и мис Нън като че ли бяха потънали в тихи изповеди. Дочуваха се фрагменти с дълбокия контраалт на актрисата.
— Хлябът трябва да бъде леко препечен, нали разбирате? А отгоре — само много тънък слой мармалад. Намазват се и се поставят във фурната за една минута — не повече. Направо са превъзходни.
— Тази жена живее, за да яде — промърмори мистър Вайс. — Това е целият й живот. За нищо друго не може да мисли. Спомням си, че в „Ездачи към морето“ — нали знаете — „И колко хубаво и спокойно ще бъде тогава…“. Не можех да получа ефекта, който исках. Най-после й казах да си мисли за сладки с ментов крем, тя много ги обича. Веднага получих ефекта — един замечтан поглед, който стига до самата ти душа.
Мистър Сатъртуейт мълчеше. Спомняше си.
Отсреща мистър Томлисън прочисти гърлото си, приготвяйки се да се намеси в разговора.
— Разбрах, че правите пиеси, а? Аз също обичам хубавите пиеси. „Калиграфът Джим“ е, това е пиеса.
— Господи! — възкликна мистър Вайс и цял потръпна.
— Една малка глава чесън — каза мис Нън на херцогинята. — Кажете на готвача си. Чудесно е.
Тя въздъхна щастливо и се обърна към съпруга си.
— Хенри — каза жално тя, — а хайвера даже още не съм го видяла!
— Почти си седнала на него — отвърна радостно мистър Джъд. — Сложи го зад себе си на стола.
Розина Нън бързо го измъкна и усмивката й огря цялата маса.
— Хенри е прекрасен. Аз съм ужасно разсеяна. Никога не знам къде слагам нещата.
— Както онзи ден, когато опакова перлите си в несесера за баня — напомни й Хенри. — И после го забрави в хотела. За бога, доста телеграми и телефонни разговори проведох този ден.
— Те бяха застраховани — въздъхна мечтателно мис Нън. — За разлика от опала ми.
Спазъм на сърцераздирателна мъка премина по лицето й.
Няколко пъти в компанията на мистър Куин мистър Сатъртуейт се бе почувствал, като че ли играе в пиеса. В момента отново имаше тази илюзия. Беше като сън. Всеки имаше своята роля. С думите „моят опал“ сякаш дойде неговият ред. Той се наведе напред.
— Вашият опал ли, мис Нън?
— При теб ли е маслото, Хенри? Благодаря. Да, моят опал. Беше откраднат. Така и не успях да си го върна.
— Разкажете ни — помоли мистър Сатъртуейт.
— Родена съм през октомври… така че опалите ми носят късмет и затова исках някой наистина красив. Чаках дълго време за него. Казваха, че този е един от най-съвършените в света. Не много голям — горе-долу колкото монета от два шилинга — но какъв цвят, какъв блясък…
Тя въздъхна. Мистър Сатъртуейт забеляза, че херцогинята помръдва и като че ли не се чувства удобно, но вече нищо не можеше да спре мис Нън. Тя продължи и прочувствените извивки на гласа й придаваха на историята звученето на тъжна древна сага.
— Открадна го един млад мъж на име Алекс Джерард. Пишеше пиеси.
— Много добри пиеси — намеси се професионално мистър Вайс. — Веднъж една от неговите пиеси се задържа в продължение на шест месеца.
— Вие ли я направихте? — попита мистър Томлисън.
— О, не — отвърна мистър Вайс, шокиран от идеята. — Но знаете ли, веднъж наистина си помислих да го направя.
— В нея имаше прекрасна роля за мен — продължи мис Нън. — Казваше се „Децата на Рашел“ — макар че в пиесата нямаше героиня на име Рашел. Той дойде да поговори с мен за нея — в театъра. Хареса ми. Беше хубав и много плах, горкото момче. Спомням си… — върху лицето й се възцари прекрасно замечтано изражение, — как той ми купи сладки с ментов крем. Опалът беше на тоалетката. Той е бил в Австралия и разбираше от опали. Вдигна го към светлината, за да го разгледа. Предполагам, че след това го е пъхнал в джоба си. След като си тръгна, видях, че опала го няма. Вдигна се голям шум. Спомняте ли си?