— Е — каза мистър Вайс, — сега това може да се поправи.
— Да, но той е в затвора от цяла година. — И тогава тя ги озадачи. Обърна се остро към херцогинята. — Кое е онова момиче — онова момиче, което току-що излезе?
— Мис Карлтън Смит — отвърна херцогинята — беше сгодена за мистър Джерард. Тя… тя го прие много тежко.
Мистър Сатъртуейт тихичко се измъкна. Снегът беше спрял. Наоми седеше на каменната стена. Държеше скицник, наоколо бяха разпръснати цветни пастели. Мистър Куин седеше до нея.
Тя подаде скицника на мистър Сатъртуейт. Беше съвсем бегло нахвърлена рисунка, но гениална. Калейдоскопична въртележка от снежинки с една фигура по средата.
— Много добре — оцени я мистър Сатъртуейт.
Мистър Куин погледна небето.
— Бурята свърши — отбеляза той. — Пътищата ще бъдат хлъзгави, но не мисля, че сега ще има злополука.
— Няма да има злополука — заяви Наоми. Гласът й беше наситен с някакъв смисъл, който мистър Сатъртуейт не разбра. Тя се обърна и му се усмихна — внезапна, замайваща усмивка. — Мистър Сатъртуейт, ако искате, можете да пътувате с мен на връщане.
Тогава той разбра докъде я беше довело крайното отчаяние.
— Е — каза мистър Куин, — трябва да се сбогувам с вас.
Той се отдалечи.
— Къде отива? — попита мистър Сатъртуейт, взрян след него.
— Връща се, откъдето е дошъл, предполагам — отвърна Наоми със странен глас.
— Но… но там няма нищо — каза мистър Сатъртуейт, тъй като мистър Куин беше тръгнал към онова място на ръба на скалата, където за пръв път го бяха забелязали. — Нали самата вие казахте, че това е краят на света.
Той й върна скицника.
— Много добре. Много точна прилика. Но… защо сте го нарисували в карнавален костюм?
За един кратък миг погледът й срещна неговия.
— Така го виждам — отговори Наоми Карлтън Смит.
Глава XII
Алеята на Арлекин
Мистър Сатъртуейт така и не можеше да разбере какво го накара да гостува на семейство Денмън. Не бяха от неговия тип хора, което означаваше, че не принадлежаха нито към висшето общество, нито към по-интересните артистични кръгове. Бяха филистимляни и при това скучни. Мистър Сатъртуейт се беше запознал с тях в Биариц и беше приел поканата да им гостува. Посещението му премина отегчително и все пак бе странно, че продължаваше да идва отново и отново.
Защо? Задаваше си този въпрос днес, на 21 юни, докато се носеше извън Лондон в своя Ролс Ройс.
Джон Денмън беше четиридесетгодишен, солиден и уважаван в деловия свят мъж. С мистър Сатъртуейт нямаха общи приятели, а още по-малко — общи идеи. Беше умен в своята специалност, но напълно лишен от въображение извън нея.
Защо го правя? — запита се още веднъж мистър Сатъртуейт и единственият отговор, който му дойде наум, му се стори така неясен и така безсмислен, че той почти го отхвърли. Единствената причина, която можеше да изтъкне, беше фактът, че една от стаите в къщата (удобна сграда с добро разпределение) събуждаше любопитството му. Тази стая беше дневната на мисис Денмън.
Помещението едва ли изразяваше индивидуалността й, тъй като, доколкото можеше да прецени мистър Сатъртуейт, тя едва ли имаше такава. Никога не беше виждал толкова напълно безизразна жена. Знаеше, че е рускиня по рождение. Началото на Първата световна война бе заварило Джон Денмън в Русия. Беше се бил с руските войници и при избухването на революцията едва беше спасил кожата си. При завръщането си бе довел тази рускиня със себе си, една безпарична бежанка. Въпреки силното неодобрение на родителите му се беше оженил за нея.
Стаята на мисис Денмън не беше забележителна с нищо. Мебелите бяха от Хепълуайт, хубави и солидни, и създаваха атмосфера подходяща повече за мъж, отколкото за жена. Но в стаята имаше един изпъкващ предмет — китайски параван от лакирано дърво в кремавожълто и бледорозово. Всеки музей би се гордял да го притежава. Предмет, достоен за колекционери, рядък и красив.
Не беше на място сред този солиден английски фон. Би трябвало да бъде ключовият елемент на стаята, а всичко останало да бъде избрано така, че да хармонира с него. И все пак мистър Сатъртуейт не можеше да обвини Денмънови в липса на вкус. Всичко друго в къщата беше подбрано в съвършено съответствие.