Малкото плоскодънно корито направи завой, надипли огледалната повърхност и се отправи към хоризонта. Моторът бумтеше малко по-силно от преди. Явно кормчията искаше по-бързо да отдалечи от брега скъпоценния си товар.
Сам Тъкър помаха с ръка. Лорънс кимна и потопи въдицата във водата. Тогава Тъкър се обърна с гръб към миниатюрното заливче и тръгна бързо към „Бенгал Корт“.
Питър Йенсен продължи да наблюдава как рибарската лодка се отправи през откритото водно пространство към носа. На няколко пъти Лорънс се навеждаше, за да оправя мрежите, но очевидно искаше да се убеди, че мъжът в носилката е добре. Изглеждаше, че междувременно издава и някакви нареждания към чернокожия, който стоеше при мотора. Слънцето вече беше изгряло. Щеше да бъде един горещ ден.
Питър забеляза, че двойните врати, водещи към терасата в стаята на Алисън Бут, останаха отворени. Ако имаше допълнително осветление, той би могъл да види, че вътре продължаваше да става нещо. Сам Тъкър излиза на два пъти, с тъмни найлонови торби, които остави във вътрешния двор. След това се появи втори мъж — Питър осъзна, че това е асистентът на директора — с черен цилиндричен съд в едната си ръка и огромен черен куфар в другата. Той ги остави на пода, наведе се за нещо, като се скри зад ниската стена, опасваща терасата, и почти веднага се изправи, държейки два издължени флакона, като подаде единия на Тъкър, който в този момент се появи на вратата. Питър си помисли, че това трябва да са аерозолни флакони. Двамата мъже си казаха нещо набързо и след това отново влязоха в стаята.
Не бяха минали и три минути, когато Тъкър и помощникът на доктора се появиха отново, но изглеждаха доста комични в опитите си да застанат едновременно в рамката на вратата. Десните ръце и на двамата бяха протегнати напред и във всяка имаше по един аерозолен флакон, от който изригваха облаци дребна роса.
Тъкър и чернокожият помощник най-съвестно бяха напръскали вътрешността на стаята със спрея.
Когато привършиха, те отидоха до найлоновите торби, куфара и големия цилиндричен съд, вдигнаха ги, размениха си набързо няколко думи и тръгнаха през моравата.
Рибарската лодка беше на половината разстояние до носа на заливчето, когато нещо се случи. Тя спря, полюшвайки се нежно по спокойната водна повърхност: вече не се движеше напред. Питър можеше да види как малката сега фигура на Лорънс се изправи в лодката, после се наведе и пак се изправи. Кормчията ръкомахаше развълнувано.
Лодката запърпори още веднъж, само че този път се завъртя бавно и промени посоката си. Тя не продължи по курса си, ако носът наистина беше нейната цел. Вместо това се отправи в открито море.
Йенсен продължи да лежи в мокрия пясък още петнайсет минути, докато гледаше как малкото корито постепенно се превръща в черна точка и се слива със сивкаво-черните води на океана, позлатени тук-таме от ярката слънчева светлина. Той не можеше да прочете мислите на двамата синове на Ямайка, нито можеше да види какво става в лодката. От брега всичко изглеждаше доста нелогично. Но това, което знаеше за приливите и отливите, за океанските течения, както и наблюденията му върху ставащото през последните три часа, го доведе до определени заключения.
Вероятно мъжът на носилката беше умрял.
Щяха да свалят всички опознавателни знаци от него, да прикрепят рибарски тежести към тялото му и да го хвърлят в океана, за да бъде отнесено от подводните течения далеч от остров Ямайка. Може би то щеше да бъде изхвърлено след седмици или месеци на някой коралов риф или, при по-добро стечение на обстоятелствата, да бъде разкъсано и погълнато от обитателите на дълбините.11
Питър усети, че е дошло времето да се обади на Джулиан. Да се срещне с Джулиан. Незабавно.
МакОлиф се обърна настрана: острата болка, която чувстваше в рамото си, изведнъж се бе преместила в гръдния кош. Той рязко се изправи, зашеметен в първия момент. Опита се да фокусира мислите си: беше сутрин, предишната нощ бе кошмарна с ужасните обърквания, които настъпиха. Трябваше да събере парченцата от случилото се и да ги сглоби наново. Трябваше да си изгради план за действие.
Той погледна към лежащата до него Алисън. Тя дишаше дълбоко, равномерно, потънала в непробуден сън. Ако предишната нощ за него се бе оказала кошмар, то и нейният тормоз не е бил по-малък. Може би даже по-голям. Той поне е бил в движение, непрекъснато, безконечно движение. А тя е чакала, докато се е борила с мислите си. Не беше имал време да размишлява.
11
Във фамилията Moore е кодиран начинът на умиране: 1 — тресавище — неподвижните води на дълбините; 2 — закотвяне, прикрепване на рибарски тежести към тялото — б.пр.