Винаги е по-лошо да чакаш.
Бавно, колкото се може по-тихо, той спусна краката си на пода и се изправи. Цялото му тяло беше схванато. Ставите го боляха. Особено капачките на колената. Състоянието му беше разбираемо. Мускулите, използвани усилено миналата нощ, бяха като заспали струни на неупотребяван инструмент, извикани да участват в пиеса от някакъв изпаднал в паника диригент. Алюзията беше точна, мислеше си Алекс. А напълно прилягаше и към мислите му. Той почти се усмихна, когато в съзнанието му изникна определението „какофония“. Всички бяха в плен на какофонията.
Но тоновете започваха да образуват определени акорди… някъде, далеч оттук. Имаше някаква мелодия, която едва можеше да се долови. Все още неразкрита и едва ли благородна.
Неопределена миризма атакува ноздрите му. Не напомняше на подправки и ванилия и все пак беше сладка. Ако пораждаше асоциация, то тя бе ориенталска… Явна, остра миризма, от която дори леко ти прилошава. Вече беше прекосил стаята и се канеше да отвори балконската врата, когато осъзна, че е гол. На пръсти отиде до стола край прозореца със спуснатите завеси, където си спомни, че бе захвърлил плувките си преди няколко дена. Вдигна ги от дървената облегалка и ги обу.
— Надявам се да не са мокри — промърка Алисън от леглото. — Камериерката не смее да пипа, а аз не ги изнесох.
— Спи си — отвърна Алекс. — Само преди малко спеше толкова дълбоко.
— А сега съм здравата разсънена… Божичко, часът е 8 и 15.
— И какво от това?
— Нищо. Наистина… Просто не мога да приема, че сме спали толкова дълго.
— Не е кой знае колко дълго. Не сме си легнали по-рано от три. Ако отчитаме всичко, което ни се случи, дори да бяхме станали по обед, пак нямаше да ни е много сънят.
— Как ти е ръката, рамото?
— Боли ме малко… както между впрочем и по-голямата част от тялото. Нищо страшно.
— Каква е тази ужасна миризма? — Алисън седна; чаршафът се свлече, откривайки ужасно старомодната й нощница от плътен памучен плат и закопчана до врата. Тя видя странното изражение върху лицето на Алекс, началото на усмивка в крайчеца на устните му. Тогава тя сведе поглед надолу и се засмя:
— О, нощницата на баба ми. Облякох я след като ти заспа. Беше доста хладно, а и ти не прояви никакъв друг интерес, освен към задълбочения ни философски разговор.
Той отиде до края на леглото и седна до нея.
— Бях като курдисан, нали?
— Не можех да ти затворя устата. Просто нямаше начин. А пийна и доста скоч. Как е главата ти, между впрочем?
— Благодаря, добре. Все едно, че съм глътнал Овалтин… и алкохолът просто не се задържа в тебе. И преди съм виждала това… О, извинявай. Забравих, че мразиш моите типично английски изказвания.
— Аз самият снощи направих няколко от този род, затова ще оттегля възраженията си.
— Вярваш ли още на онова, което ми каза снощи? На преценките си? Особено сега — в „хладната логика на заранта“, както се казва?
— Мисля, че да. Същината на аргумента ми, а именно, че никой не се сражава по-яростно за къс земя от живеещия на нея, се основава на тях… Да, аз им вярвам. Бих се чувствал много по-уверен обаче, ако Барък не беше ранен.
— Странно име: Барък.12
— Странен човек. И много силен. Той е необходим, Алисън. Момчетата могат бързо да се превърнат в мъже, но те все още не са калени. Неговото знание е необходимо.
— На кого?
МакОлиф се загледа в нея, в прекрасния начин, по който веждите й се извиваха въпросително над ясните й светлосини очи.
— На собствената му среда — просто отвърна той.
— Която не е средата на Чарлз Уайтхол13 — в гласа й нямаше никакви въпросителни нотки.
— Така е. Те са различни. И аз мисля, че е необходимо… в този момент, при тези обстоятелства… фракцията на Барък да е поне толкова жизнеспособна, колкото е тази на Чар ли.
— Тази загриженост ми прилича на желание за намеса, скъпи.
— Знам. Така е, защото всичко ми се струва толкова объркано. Но на Уайтхол нещата не изглеждат такива, нито пък на Барък Мур. Те виждат едно просто деление, което се размътва от появата на втори и трети групировки… Не разбираш ли? Те не са разсредоточени. Първо вървят подир една цел, после подир друга, трета, знаейки предварително, че ще им се наложи да се срещнат един ден. Никой от тях не изпуска това предвид. Всеки събира ябълките, докато ходи по пътя си.
— Какво, какво? — Алисън се облегна отново на възглавницата. Тя с любопитство наблюдаваше МакОлиф, който се взираше в стената без да вижда нищо. — Не мога да схвана последните ти думи.