— Не съм сигурен, че мога да ти го обясня, но ще опитам: глутница вълци наобикаля своите жертви, които са се сгушили в средата на кръга; те атакуват, мятайки се навътре и навън от създадения обръч и всичко това продължава, докато набелязаните жертви се объркат до степен на изтощение и невъзприемчивост — тогава вълците ги довършват.
Алекс спря. Чувстваше се объркан.
— Доколкото схващам, Чарлз и Барък са жертвите — опита се да му помогне Алисън.
— Жертвата е Ямайка, а Ямайка са те. Вълците — враговете — са „Дънстоун“14 и всички, които тя представлява: Уорфийлд и шайката му от… световни манипулатори — Шательоровците на този свят; Британското разузнаване с техните елитаристи, такива като Талън15 и неговата банда колониални опортюнисти; после — Крафтовците16 на този остров… вътрешните кръволоци, ако искаш така ги наречи. И най-накрая, може би дори прословутия Халидон17, защото ти не можеш да контролираш нещо, което не можеш да откриеш и дори да го откриеш, може да се окаже, че то неможе да бъде контролирано… Много са вълците.
— А и всичко е доста объркано — добави Алисън.
МакОлиф се обърна и я изгледа.
— За нас, но не и за тях. Това е направо забележително. Жертвите са си изработили стратегия: хвани всеки вълк в момента, в който той атакува и го унищожи.
— Но какво общо има това с… ябълките?
— Ами аз просто прескочих от кръга към правата линия.
— Не сме ли прекалено отвлечени в разсъжденията си — отбеляза момичето.
— Но пък е така. Като всяка армия — аз не се заблуждавам, Чарлз Уайтхол и Барък Мур имат своите армии, та като всяка армия, която се придвижва напред, те поддържат и тила си. В нашия случай този тил са набраните влияние и подкрепа. Запомни това. Когато всички вълци са унищожени, те ще се обърнат един срещу друг. Затова Уайтхол и Мур трупат ябълки — влиянието си. — МакОлиф отново млъкна и стана от леглото. Отиде до прозореца, дръпна завесите и се загледа в бреговата линия. — Тези примери изясниха ли ти нещата? — попита той меко.
— В тях има твърде много политика, а аз определено не си падам по нея. Но бих казала, че описваш една доста позната картинка.
— Можеш да се обзаложиш на каквото поискаш, че съм прав — прекъсна я Алекс, като говореше бавно. — Историческите примери са безкрайни. Е, аз не съм много силен историк, но мога да спомена някои: Галия по времето на Цезар, Ферара и Рим, Китай през трийсетте години. И още — Корея, Виетнам, Камбоджа, половин дузина африкански страни. Сценарият е един и същ: експлоатация отвън, в страната — бунтове. Революция и контрареволюция. Хаос, кръвопролития, изгонване. Накрая — възстановяване, постигнато чрез примирие. Такава е схемата. Това е, което се очаква от Барък и Чарли Господина. И всеки от тях знае, че когато се присъединява към другия, за да свършат с вълка, в същото време трябва и дълбоко да се вкорени в сърцата на сънародниците си. Защото, когато часът на примирието удари,… а то все ще се случи един ден… всеки ще иска да има по-голяма власт при диктуването на условията.
— Това, което се опитваш да кажеш, като се оттласнем от кръговете и правите линии, е, че ти няма да се съгласиш армията на Барък да бъде отслабена. Това ли е?
— Да. Това не трябва да се допуска. Не и в този момент.
— Тогава ти се намесваш. Ти си външен човек, който заема вътрешна позиция. Това не е твоето… късче земя, скъпи мой.
— Но аз доведох Чарли Господина тук. Аз му създадох уважението, с което се ползва, прикритието му. Обаче Чарли е един копелдак.
— А Барък Мур светец ли е?
— Ни най-малко. И той е същото добиче. Но за него е от значение да бъде такъв.
МакОлиф се върна до прозореца. Утринното слънце пронизваше стъклото и образуваше малки капчица влага. Очертаваше се още един горещ ден.
— Какво ще правиш? — Алисън седна напред, като същевременно се взираше в Алекс.
— Да правя? — попита той тихичко, с очи вперени в нещо зад прозореца. — Това, за което са ме пратили тук, за което ми плащат един милион долара. Ще довърша проучването или ще намеря този Халидон. Което първо стане. След това ще се махнем оттук… на собствени разноски.
— Звучи разумно — каза Алисън, докато се надигаше от леглото. — Ама каква е тази отвратителна миризма?
— О, забравих да ти кажа. Щяха да пръскат твоята стая, за да не остане мирисът на лекарства.
МакОлиф пристъпи още по-близо към прозореца и засенчи очите си от лъчите на утринното слънце.
— Етерът или дезинфектантът, или каквото там беше, бе много по-поносим. Банският ми костюм е там. Мога ли да ида да си го взема?