— Какво, какво?
Алекс не я слушаше. Вниманието му бе приковано върху нещо друго, вън от стаята.
— Банският ми костюм, скъпи. Той е оттатък. МакОлиф се обърна към нея. Думите й не достигаха до съзнанието му.
— Чакай тук. Сега ще се върна.
И той бързо тръгна към балконската врата, отвори я и изтича навън. Алисън се загледа след него изумена. Тя прекоси стаята и застана до прозореца да види какво толкова беше впечатлило Алекс. Трябваше й известно време, за да схване. Алекс тичаше през пясъка към водата. Там долу на плажа една самотна фигура, фигурата на негър-гигант се взираше в океана. Това беше Лорънс.
Алекс наближи високия ямаец, като се чудеше дали да му извика. Инстинктът му подсказваше, че не бива. Вместо това, той се прокашля, когато стигна на около десет ярда от него. Прокашлянето беше достатъчно силно, за да заглуши шума на разбиващите се в брега малки вълнички.
Лорънс се завъртя. В очите му имаше сълзи, но той не примига. По лицето му не трепваше нито мускулче. Държеше се като пораснало дете, което се опитва да се справи с ужасната тежест на връхлетялата го лична мъка.
— Какво се случи? — запита МакОлиф тихо, докато се приближаваше към голото до кръста момче-гигант.
— Трябваше теб да слуша, сър. Не него. Той сбъркал, сър.
— Разкажи ми какво стана — повтори Алекс.
— Барък е мъртъв. Направих какво ми нареди и ето, той мъртъв. Аз го послушах и той умря, сър.
— Той знаеше за риска, но беше длъжен да го поеме. Мисля, че вероятно е бил прав.
— Не… Той сгрешил, защото сега е мъртъв. Това го прави виновен, сър.
— Флойд умря… Барък… Кой остана тогава?
Лорънс впи очи в МакОлиф, те бяха зачервени от безмълвно ридание. Зад гордостта и афишираното самообладание в тях се криеше безкрайната мъка на дете, на момче, което моли за помощ.
— Само Вие и аз, сър. Никой друг… Ще ми помогнете, сър?
Алекс отвърна на погледа на бунтовника без да каже нито дума. Само помисли за себе си: „Добре дошъл в редиците на революцията!“
21.
Трелонската полиция идентифицира тялото на Флойд в 7.02 часа сутринта. Закъснението се дължеше на факта, че във Фалмут нямаха никакви възможности за установяване на пръстови отпечатъци, а освен това обитателите на околността явно не желаеха да сътрудничат на полицията, та се наложи те да бъдат измъквани от леглата им и докарвани един по един, за да огледат трупа на място. Капитанът беше убеден, че няма човек, който да не е разпознал надупченото от куршуми тяло. Но едва в 7.02 един старец, градинар от Карик Фойл, реагира при гледката на кървавото подобие на човек върху масата, което накара капитана да прибегне към по-крути мерки. Той запали цигара и я задържа на милиметри от лявото око на стареца, което придържаше отворено с пръстите на свободната си ръка. Най-сериозно каза на треперещия негър, че ще му изгори окото, ако не му каже истината. Старецът изпищя и му каза истината.
Мъжът, чийто труп лежеше на масата, бил работил при Уолтър Пиърсол. Името му било Флойд Котър.
Капитанът започна да върти на полицейските участъци в района, търсейки сведения за някой си Флойд Котър. Но не получи такива: никой не го беше чувал. Обаче продължи да настоява. Кингстън се интересуваше от д-р Уолтър Пиърсол. Не само преди смъртта му, но и след нея. Дотолкова, че се бяха погрижили да поставят денонощна охрана в къщата му на върха на хълма в Карик Фойл. Капитанът недоумяваше защо беше необходимо това. Но не бе негова работа да оспорва, а още по-малко да анализира заповедите, пращани от Кингстън. На него му стигаше да ги изпълнява. Каквито и да бяха съображенията за тормоза над белия учен преди това и неотслабващия интерес към жилището му след неговата смърт, те бяха от компетенцията на хората в Кингстън. Той просто изпълняваше заповеди. А ги изпълняваше добре, дори с ентусиазъм. Тази беше и причината да го изберат за префект на полицейския участък във Фалмут.
Затова продължи да се обажда и да пита за някой си Флойд Котър, мъртвец, чийто труп лежеше на масата и кръвта му не преставаше да капе от дупките в лицето, гърдите, стомаха и краката. Беше се наложило да разпръснат страници от вестник „Глиймър“18 по пода, за да попива в тях.
В осем без пет, когато капитанът се канеше да вдигне слушалката и да завърти до участъка в Шеруд Кънтент, телефонът иззвъня. Беше колегата му от Пуерто Секо, близо до залива Дискавъри19, с когото се бяха чули преди двайсет минути. Мъжът каза, че след разговора им се свързал със заместниците си от предишната смяна. Един от тях докладвал, че имало някой си Флойд в екипа на геолозите, с ръководител един американец на име МакОлиф, който бил започнал проучвателните си работи по крайбрежната ивица преди около десет дена. Експедицията била наела група носачи от Очо Риос. Това станало чрез ДБТ20.