След това капитанът събуди директора на ДБТ в Оки. Мъжът беше напълно разсънен, когато пое слушалката, тъй като нямал телефон и трябвало да излезе от къщи и да се разходи до магазина на някой си Джони Кану, от където той — и почти всичките му съседи — провеждали телефонните си разговори. Шефът на трудовата заетост си припомни, че сред мъжете, наети от американеца МакОлиф, имало един Флойд, но не можеше да си спомни фамилията му. Този Флойд просто се появил заедно с другите кандидати, които били научили за тази работа от местната клюкарска агенция. Той не се водел на отчет, нито пък някой от другите бил някога наеман.
Капитанът изслуша тирадата на директора и му благодари, без да го прекъсва нито с въпроси, нито с подсещащи забележки. Но след като приключи разговора, позвъни в Гордън Хаус, в Кингстън, на инспектора, който беше ръководил педантичното претърсване на къщата на Пиърсол в Карик Фойл.
Заключенията на инспектора съвпадаха с неговите. Убитият Флойд Котър, бивш служител на Уолтър Пиърсол, се беше върнал заедно с приятели да оплячкоса къщата, но му е било попречено.
Липсвало ли е нещо? Копано било в зимника? В стар резервоар за вода, който не се е използвал от години?
До обяд инспекторът щял да се приземи във Фалмут. Междувременно капитанът можел дискретно да разпита господин МакОлиф. Ако друго не може да се направи, поне да се определи местонахождението му.
В девет и двадесет капитанът и неговият заместник минаха с колата си през портата на „Бенгал Корт“.
Алекзандър беше убедително превъзбуден. Той беше ужасен и естествено съжаляваше, че Флойд Котър е изгубил живота си, но по дяволите, това обяснявало много неща. Някои много скъпи съоръжения липсвали от камиона с техниката им, оборудване, за което можело да се получат добри пари на пазара за крадени вещи. Очевидно този Флойд Котър бил извършил кражбата. Той е крадецът, бил е крадецът. Дали капитанът не иска списък на липсващите вещи? Имало геодометър, водоскоп, половин дузина компаси — ювелирна изработка, три полароидни филтърни екрана, пет чисто нови аптечки в чантички на Кралското дружество, фотоапарат „Ролейфикс“ и още други по-малко ценни неща, които обаче не били евтини. Заместникът на капитана едва смогваше да записва в бележника си, докато Алекс изстрелваше какво „липсва“. Два пъти го попита как се пишат някои от имената, а по едно време му се счупи и моливът. Това бяха няколко наистина ужасни минути.
Приключили с разпитването, капитанът и заместникът му се ръкуваха с геолога американец и му благодариха за съдействието. МакОлиф ги наблюдаваше как се качват в колата си и им помаха приятелски за довиждане, докато тя набираше скорост към външната врата.
След като изминаха около четвърт миля, капитанът натисна спирачките на патрулната кола и спря. Той тихо заговори на заместника си:
— Връщаш се обратно, приятелю. През гората. И излизаш на плажа. Трябва да разбереш кой е при американеца, кой идва да го посещава.
Заместникът му свали униформената шапка с козирка и измачканата риза цвят каки с отличителните знаци на чина му, и се протегна да измъкне изотзад една зелена тениска. Нахлузи я през глава и излезе от колата. После застана на асфалта, разкопча колана си, изниза кобура на пистолета от кожения ремък и го подаде на капитана през отворения прозорец.
Капитанът се наведе и измъкна изпод таблото една смачкана черна бейзболна шапка, избеляла от пот и дълго носене. Подаде я на заместника си и се захили:
— Ние всички си приличаме, нали така, момче. Не си ли ти онуй приятелче, дето цял ден продава кокоруру?
— Винаги — Джон Кроу21, сър. Мангуста22 той не е.
Заместникът му се ухили и тръгна към гората, простираща се зад бордюра на пътя. Там имаше ръждива телена ограда — демаркационната линия, от която започваше имота на „Бенгал Корт“.
Патрулната кола изгърмя надолу по пътя. Префектът на Фалмут бързаше. Трябваше да стигне навреме до залива Хафмуун23, за да посрещне хидроплана, пристигащ от Кингстън.
Чарлз Уайтхол чакаше във високата трева на един хълм, гледащ към пътя за Прайъри-он-дъ-сий. Под мишницата си стискаше черната архивна касета, която беше затворена и залепена с помощта на ленти лейкопласт. Беше малко след дванайсет на обед и МакОлиф трябваше всеки момент да се появи на пътя. Сам. Чарлз беше настоял за това. Което ще рече, че той бе настоял за това още преди да чуе думите на МакОлиф, произнесени рязко, предохранително — че Барък Мур е мъртъв.