Барък — мъртъв. Бромуел Мур, училищният другар от преди толкова години там, в Савана-ла-Мар — мъртъв, убит от ямайски куршуми.
Ямайски куршуми. Ямайски полицейски куршуми. Така беше по-добре. Щеше да привлече нови кадри. Но в тази логика имаше и капка състрадание. Противоречие в термините, помисли си Уайтхол. Логиката не може да бъде нито добра, нито лоша, тя просто е логика. Но тъй като думите дефинират логиката, а думите могат да бъдат интерпретирани всякак, се стига до измамността на всички официални статистики: една служеща на себе си логика.
Умът му блуждаеше и той се разтревожи за себе си. Барък знаеше, както и той самият, че това, с което се бяха заели, не е детската игра на „сляпа баба“. Нямаше никаква „баба“ с привързани с шарена носна кърпа очи, размахваща метла в ръцете си и гонеща деца и пилци от двора, смееща се и мърмореща едновременно. Тази игра имаше други правила и играчи. „Бабите“ с привързаните очи бяха заменени от държавни служители с фуражки, а метлите бяха станали автомати. Децата бяха идеите… много по-непоносими за униформените слуги на държавата, отколкото за неуспяващата да ги „хване“ и разпознае „баба“.
Барък беше мъртъв. Изглеждаше невероятно. Не че нямаше и добри последици от това. Барък не разбираше проблемите на острова им и следователно той не разбираше единствено верните решения. Решенията на Барък бяха старомодни, отпреди десетилетия. На първо място идваше силата. Мнозинството трябваше да се води от малцина много силни бойци. Може би само от един.
В далечината, в подножието на хълма, се появи прашна завеса. Един камион се носеше с голяма скорост по стария черен път. Изглежда МакОлиф също беше разтревожен.
Чарлз тръгна да се връща през полето към входната алея на къщата. Беше помолил Драксхолския си домакин да отсъства в часовете между дванадесет и три. Не бяха дадени никакви обяснения, нито пък отсрещната страна зададе някакви въпроси. Месията се беше завърнал и това беше достатъчно.
— Заповядай — каза МакОлиф, заставайки пред Уайтхол в хладната работилница, държейки в лявата си ръка по-малката архивна касета. — Но преди да започнеш да се мотаеш наоколо, искам да си изясним някои неща.
Уайтхол се втренчи в американеца.
— Поставянето на условия е излишно. И двамата знаем какво трябва да се направи.
— Не е излишно обаче — контрира го Алекс, — да разбереш, че няма да има никакви еднолични решения. Това не е твоя лична война, Чарли, сър.
— На Барък ли се опитваш да подражаваш?
— Да кажем, че защитавам неговите интереси… и моите, разбира се.
— Твоите мога да ги разбера. Но защо неговите? Ясно ти е, предполагам, че те са несъвместими.
— Двете дори не са свързани.
— Тогава какво те засяга? — Уайтхол премести поглед върху архивната касета. Той осъзна, че дишането му се беше учестило, възбудата му започваше да си личи и той отново се притесни за себе си. — Дай ми го сега, моля те.
— Ти ми зададе въпрос и затова първо ще ти отговоря — отвърна МакОлиф. — Аз не ти вярвам, Чарли. Ти би използвал всичко и всеки. Това е присъщо за хора като теб. Ти сключваш сделки и се договаряш с всеки, който би ти свършил работа. И го правиш много добре. Ти си толкова печен, че ако се наложи би сключил сделка със самия себе си. Но през цялото време това е sturm-und-drang24 и аз не си падам много по твоите методи.
— О, разбирам, ти защитаваш псевдовойниците на Барък, тези от тръстиковите плантации; хаоса на Фиделистите25, в който ефрейторите плюят по земята, дъвчат пури и изнасилват генералски дъщери, като по този начин възвръщат равноправието в обществото. Тригодишни и петгодишни планове, и груби, необразовани говеда, управляващи държавните дела. Водещи до… разруха. Не ставай глупак, МакОлиф. Ти имаш по-големи заложби.
— Я стига, Чарли. Да не си представяш, че си на някоя трибуна, обръщайки се към ръководителите на Движението — каза Алекс уморено. — Не вярвам вече в това свръхопростенчество, както и на твоите решения от типа: две и две прави четири. Всяка жаба да си знае гьола. Аз все още съм ръководител на тази експедиция и мога още сега да те уволня. Най-официално. Това може да не те изхвърли от острова, но положението ти няма да е същото.
— Каква е гаранцията, че няма да ме изхвърлиш?
— Никаква друга, освен че не по-малко от теб искам тези копелета да се разкарат от главата ми. Но по съвсем различни причини.