— Все пак си мисля, че в нещо ме баламосваш.
— Няма да се препираме сега. Уайтхол погледна МакОлиф в очите.
— Няма да споря. Казах ти, че този разговор ще бъде излишен, какъвто и е. Твоите условия са приемливи, защото съвпадат с това, което и без друго трябва да се направи. А сега може ли да получа касетата.
Сам Тъкър седеше на терасата и четеше вестник, като от време на време поглеждаше към брега, където Алисън и Джеймс Фъргюсън се излежаваха в своите шезлонги близо до водата. Когато блестящото карибско слънце ги напичаше достатъчно, Алисън и младият ботаник се отправяха към водата. Те не цамбуркаха, нито скачаха или се гмуркаха, просто се отпускаха върху гладката повърхност като че ли бяха много уморени. Изглежда, че това бе тяхната рецепта срещу умората. Нямаше го обичайното оживление на плажа, мислеше си Сам, но независимо от това грабваше бинокъла всеки път, когато Алисън започваше да пляска наоколо, и внимателно наблюдаваше какво става около нея. Той преценяваше всеки плувец, който я наближеше. Те не бяха много и всички до един бяха гости на „Бенгал Корт“. Никой от тях не представляваше заплаха и това го караше да се чувства по-спокоен.
Фъргюсън се беше върнал от Монтего Бей малко преди обяд, почти веднага след като Алекс бе отпътувал за Дракс Хол. Беше тръгнал да се разхожда по свързаните тераси, изненадвайки Сам и временно лишения от ориентация Лорънс, който седеше на ниската оградна стена и тихо говореше за мъртвия Барък Мур. Те бяха учудени, защото предния ден Фъргюсън бе правил големи планове за почивния си ден в МоЪей.
Когато пристигна, Фъргюсън имаше изпит и измъчен вид. Изглеждаше като препил човек, който не може да фокусира света около себе си. Закачките бяха все от този род и той ги приемаше, поради изключителната си липса на чувство за хумор. Обаче Сам Тъкър не вярваше много-много на всеобщата оценка на причината за състоянието му. Джеймс Фъргюсън не беше смазан от някакво предполагаемо голямо количество уиски, изпито предишната нощ, а изплашен млад човек, който не бе спал. Страхът му, мислеше си Тъкър, не е нещо, което той би споделил с друг човек. На него наистина не му се говореше за нощта, прекарана в Монтего Бей: тя биваше отхвърлена като тъпа, незаслужаваща да се споменава интерлюдия. Изглежда, че той просто търсеше компания, като че ли в познатото намираше някаква сигурност, закрила. Лепването му за Алисън Бут напомняше за ученическо обожание или на задявките на гларус. Обаче никое от тях не пасваше, защото той не беше нито едно от двете… Той се страхуваше.
Много непоследователно поведение, заключи Сам Тъкър.
Изведнъж Тъкър чу зад гърба си познатите тихи, забързани стъпки и се обърна. Лорънс, вече напълно облечен, идваше към него през терасата откъм западната морава. Черният революционер стигна до Сам и коленичи — не в знак на коленопреклонна вярност, а като съзнателен опит да скрие едрото си тяло зад ниската преградна стена. Заговори притеснено:
— Не ми харесва това, което вижда и чува, сър.
— Какво има?
— Джон Кроу26 се е смесил с пилците.27
— Значи ни следят? — Тъкър свали вестника си и се надигна.
— Да, сър. От три-четири часа.
— Кой?
— Един индианец; разхожда се по пясъка от сутринта. Продължава кръжи по западния плаж на заливчето твърде дълго за изостанал турист. Аз наблюдава него добре. Негов панталон навит, изглежда твърде нов, сър. Аз ходи отзад, в гората, намери негови обувки. Тогава аз позна негов панталон, сър. Той — полицай.
Загрубялото лице на Сам се сгърчи. Той мислеше.
— Алекс разговаря с представители на Фалмутската полиция около 9.30, Във фоайето… Каза, че били двама — началник и индианец.
— Какво, сър?
— Нищо… Това си видял. А какво си чул?
— Не всичко аз видял — Лорънс надникна над ниската стена към плажа, оглеждайки го от изток към централната му част. Доволен, той отново превключи вниманието си върху Сам. — Аз следи индианец до кухненска алея, където той чака един мъж излезе навън, говори с него. Това служител от рецепция на хотел. Клати глава много пъти. Полицай сърдит, сър.
— Но какво си чул, момче?
— Един носач беше близо, чисти костур в негови кофи. Когато индианец-полицай тръгна, аз пита него строго, сър. Той каза ми този индианец пита все къде оди Американец, кой обаждал се на него.
— И служителят не знаел.
— Точно така, сър. Полицай беше бесен.
— Къде е той сега?
— Той чака долу на източен бряг — Лорънс посочи през стеничката отвъд дюните към другата страна на централния плаж. — Виждаш? Пред лодки, сър.
Тъкър вдигна бинокъла и го фокусира върху фигурата, стояща до плиткодънните лодки близо до водата. Мъжът и лодките бяха на около четиристотин ярда. Беше облечен в износена зелена тениска и омачкана бейзболна шапка, но панталоните му, навити до колената, както се носеха от повечето метачи по плажа, бяха с ръб и твърде чисти. Лорънс беше прав. Мъжът си бъбреше с един продавач на кокоруру, слаб, много тъмен ямаец, който тикаше нагоре-надолу по плажа пълна количка с кокосови орехи и ги продаваше на туристите, разцепвайки ги с ужасно на вид мачете. От време на време мъжът хвърляше поглед към терасите на западното крило, право в бинокъла, мислеше си Сам. Тъкър знаеше, че мъжът не усеща, че е наблюдаван. В противен случай реакцията му би се изписала на лицето му. А в момента той изглеждаше раздразнен, нищо повече.
26
Игра на думи — crow — врана, алюзия с любопитството, което й се приписва въе фолклора — б.пр.