Приемателят, каза Гарви, можел да определи местоположението на сигнала в диаметър от хиляда ярда посредством прикрепено към него радарно устройство с координатите на терена. Нищо не било оставено на случайността. Невероятно.
От което следваше странното предположение, че хората от разузнаването никога няма да бъдат на повече от двадесет и пет мили разстояние, а гарантираният фактор „безопасност“ на Холкрофт изглеждаше още по-странен, защото означаваше, че разстоянията в джунглата могат да бъдат пропътувани и точното местоположение определено в такъв период от време, та да се предотврати надвисналата опасност.
Какъв победител е Р. С. Холкрофт, мислеше си МакОлиф.
— Това ли е всичко? — запита МакОлиф потящия се Гарви. — Тази проклета метална кутия ли е нашата защита?
— Има и допълнителни предохранителни мерки — отвърна загадъчно Гарви. — Казах ти вече, нищо не е оставено на случая…
— И какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че ще бъдете под закрила. Не съм упълномощен да говоря повече. Всъщност, мъжки, аз не знам нищо повече. И аз като теб съм просто един наемник. Правя каквото ми казват, предавам, каквото ми е казано да предам… Е, аз казах достатъчно. А сега ме чака тягостно пътуване обратно до Порт Мария.
Мъжът, представил се като Гарви, се надигна от масата, взе си очуканото куфарче и се заклатушка към вратата на мътно осветената стая. Преди да излезе обаче той не можа да се сдържи, спря на бара, където стоеше един от управителите на мотела и си изпроси едно пиене.
МакОлиф освободи мислите си, тъй като чу гласовете на Рут и Питър Йенсен зад гърба си. Той седеше на изсъхнала кална издатина над брега на реката; Йенсенови разговаряха, докато се приближаваха към палатката през просеката. Това удиви Алекс — те двамата го удивляваха. Стъпваха толкова безцеремонно, толкова нормално, сякаш не вървяха през насечената земна покривка на Кок Пит, а бяха тръгнали на разходка из парка „Рийджънтс“38.
— Величествено място, трябва да се отбележи — каза Питър, измъквайки вечната лула измежду зъбите си.
— Не ти ли се струва, че това е странна комбинация от багра и материал, а Алекс? — Рут беше преплела пръсти в ръката на съпруга си. Една обедна разходка по булевард „Странд“39. — Първата е толкова чувствителна, а вторият — толкова масивен и заплетен.
— Ти изкарваш тези неща несъвместими, скъпа. А те не са, както много добре знаеш. — Питър се изкиска, докато жена му се преструваше на ядосана.
— Вари го, печи го, умът му се върти все около „оная“ работа. Не му обръщай внимание, Алекс. И въпреки всичко, той е прав. Величествено е. И страшно компактно. Къде е Алисън?
— С Фъргюсън и Сам. Тестуват водата.
— Сигурно Джимбото ще изщрака целия си филм — промърмори Питър, докато настаняваше жена си да седне до МакОлиф. — Новият фотоапарат, който донесе от Монтего, направо го е обсебил.
— На мен ми се струва прекалено скъп — Рут приглади непоправимо измачканите си лагерни панталони като жена, която не е свикнала да бъде облечена в нещо друго, освен в пола. Или като жена, която е нервна. — За младеж, който винаги е казвал, че е гол като пушка, това направо е екстравагантност.
— Той не го е купил, взел го е назаем — каза Алекс. — От приятел, с когото се е запознал в Порт Антонио миналата година.
— Точно така, бях забравил — Питър запали лулата си и заговори: — Но нали миналата година всички вие бяхте тук?
— Не всички, Питър. Само аз и Сам. Тогава работехме за „Кайзер“. Да, и Фъргюсън, но той беше с фондацията „Крафт“. Никой друг.
— Е, Чарлз е ямаец — вметна нервно Рут. — Сигурно той прелита напред-назад. Само Бог знае колко е богат.