Според данните на „Дънстоун“ Чарлз Уайтхол, черният учен-конте, представляваше образец на психологическо объркване. Политическите му убеждения бяха консервативни — той беше черен консерватор, способен да оглави реакционерите в Кингстън, ако бе останал на острова. Но неговото бъдеще не е било в Ямайка и той го е осъзнал отрано. Този факт го е огорчил. Обаче Уорфийлд побърза да добави, че отрицателната информация се компенсира — и даже нещо повече — от академичните заслуги на Уайтхол. Интересът му към проучването беше крайно положителен фактор; а неговото включване щеше да отстрани от проекта всякакво петно на комерсиалност. Странностите на тази твърде сложна личност се допълваха от факта, че Уайтхол имаше черен пояс в клас тройно А по джукато, по-усложнен и смъртоносен вариант на джудото.
— Идването му с Вас направи силно впечатление на познатите ни от Кингстън. Подозирам, че те ще му предложат място в Западноиндийския университет. Предполагам, че той вероятно ще приеме, ако му платят достатъчно… И така, сега стигнахме до последната кандидатура — Уорфийлд си свали очилата, постави ги в скута си с книжата и разтри гърбицата на тънкия си, костелив нос. — Госпожа Бут… госпожа Алисън Джерард Бут.
Алекс усети тръпка на раздразнение. Уорфийлд вече му беше казал, че приема Алисън; той не искаше да слуша интимна, лична информация, изкопана от безликите служители или от бръмчащите машинки на „Дънстоун“.
— Какво за нея? — попита внимателно МакОлиф. — Характеристиката й говори сама за себе си.
— Безспорно. Тя е извънредно високо квалифицирана… и е извънредно загрижена да напусне Англия.
— Тя ми даде обяснение и аз го приех. Току-що се е развела и предполагам, че положението й не е особено приятно… от социална гледна точка.
— Тя това ли Ви каза?
— Да. Аз й вярвам.
Уорфийлд пак си сложи очилата и прелисти страницата пред себе си.
— Страхувам се, че има още нещо, господин МакОлиф. Тя каза ли Ви за кого е била омъжена? С какво мъжът й си е изкарвал хляба?
— Не. А и аз не съм я питал.
— Да… Е, мисля, че трябва да знаете. Дейвид Бут е от семейство с високо социално положение — всъщност те са виконти — което от едно поколение насам няма никакви приходи. Той е партньор в една фирма за износ и внос, чиито документи показват, че едва свързват двата края… И все пак господин Бут си живее чудесно. Има няколко къщи — тук и на континента2, кара скъпи коли, членува в най-добрите клубове. Не е ли противоречиво?
— Така изглежда. Как го постига?
— Наркотици — произнесе Джулиан Уорфийлд така, сякаш току-що му беше казал колко е часът. — Дейвид Бут е куриер между Франция и Америка. Подвизава се ту в Корсика, ту в Бейрут и Марсилия.
През следващите няколко мига и двамата мъже мълчаха. МакОлиф разбра подтекста на казаното и накрая заговори:
— Госпожа Бут е участвала в проучванията в Корсика, Иран… и Южна Испания. Вие намеквате, че и тя е замесена.
— Възможно е, но не е вероятно. Ако е участвала, сигурно не е било по нейно желание. В края на краищата тя все пак се е развела с него. Ние твърдим, че тя несъмнено е научила за заниманията на мъжа си; тя се страхува да остане в Англия. Не вярваме, че ще се върне.
Отново последва мълчание, докато МакОлиф не го наруши.
— Когато казахте „страхува се“, реших, че имате предвид, че е била заплашвана.
— Напълно възможно. Каквото и да знае тя, би могло да се окаже опасно. Бут не е приел развода с радост: не поради привързаност — той е голям женкар, а подозираме, че причините са свързани с пътуванията му — Уорфийлд пак сгъна листата и ги прибра в джоба на палтото си.
— Е — каза Алекс — това си е доста… голяма изненада. Не съм сигурен дали съм подготвен за нея.
— Дадох Ви тези сведения за госпожа Бут, защото смятахме, че ще ги откриете сам. Искахме да Ви подготвим… не да Ви разубеждаваме.
МакОлиф се обърна рязко и погледна Уорфийлд.
— Искате тя да дойде, защото би могла… би могла да се окаже ценна за Вас, а не заради геоложкото проучване.
„Спокойно, МакОлиф. Спокойно!“
— В тия объркани времена какво ли не му идва наум на човек.
— Това не ми харесва!
— Вие не сте мислили за това. Ние смятаме, че тя ще бъде в по-голяма безопасност в Ямайка, отколкото в Лондон… Вие сте загрижен, нали? През миналата седмица се срещахте често.
— Освен това не ми харесва да ме следят — Алекс не можа да измисли какво друго да каже.
— Онова, което направихме, беше минимумът и имаше за цел да Ви закриля — отговори бързо Уорфийлд.
— От какво? За бога, от кого ме закриляте? — МакОлиф се втренчи в дребното старче, като осъзнаваше колко му е противно то. Той се зачуди дали Уорфийлд ще говори по-открито по въпроса за закрилата от Холкрофт. А дали ще признае съществуването на предишно проучване в Ямайка? — Мисля, че имам право да науча — добави той ядосано.