Просто мястото и времето не бяха подходящи.
— Дами и господа — по самолетната звукова уредба прозвуча мъжествен и уверен глас. — Говори капитан Томас. Приближаваме североизточния бряг на Ямайка, след няколко минути ще бъдем над Порт Антонио и ще започнем снижаване към летище Палисадос в Порт Роял. Умоляваме всички пътници да заемат местата си. Очакваме слаба турбуленция над веригата Сини планини. Предполагаемо време на кацане — 8.20 ч. ямайско време. Температурата в Кингстън е 26°С, времето е ясно и с добра видимост…
Докато спокойният плътен глас довършваше съобщението, МакОлиф си помисли за Холкрофт: ако британският агент говореше по уредбата, той щеше да звучи по същия начин като капитан Томас.
Холкрофт.
Временният разрив между МакОлиф и Холкрофт не беше завършил — според Холкрофт — по най-приятния начин. МакОлиф се беше противопоставил на злъчното изказване на Холкрофт, според което той, Алекс, трябваше да изпълнява всичките му прищевки. Той разполагаше с шестстотин шестдесет и шест хиляди долара, изпратени му от „Дънстоун Лимитид“, които очакваше да получи. Може би от „Дънстоун Лимитид“, а може би от някъде другаде.
Холкрофт беше побеснял. Каква е ползата от някакъв си милион за един умрял геолог? Алекс трябваше да плати за предупрежденията и за защитата, която му предлагаха. Но в крайна сметка Холкрофт осъзна необходимостта да привлече с нещо Алекзандър. Обещанието за оцеляване беше твърде абстрактно, защото смъртта не можеше да бъде усетена.
В ранните утринни часове един прислужник на хотел „Савой“ донесе споразумението на МакОлиф. Това беше човекът с кафявото набрано палто от улица „Хай Холборн“. В споразумението бяха уговорени условията по заплащането, в случай, че той загуби възнаграждението си, но не повече от шестстотин и шестдесет хиляди долара.
Ако оцелее — а той имаше основание да се надява на това — ще загуби шест хиляди долара.
Това щеше да му стигне, за да живее по-нататък. Той изпрати споразумението в Ню Йорк.
Холкрофт.
Той се чудеше какво ли е обяснението, каква ли е причината една жена да шепти това име с такъв страх? Задаваше си въпроси за личния живот на Холкрофт, макар инстинктивно да усещаше, че никога няма да получи отговор.
Просто Холкрофт си беше такъв. Може би всички с професията на Холкрофт бяха такива. Мъжете вечно в сянка, жените им в безкрайни тунели на страха. Бездни на страха.
Тук именно се появи Халидон.
Какво означаваше това име? Какво беше това?
Имаше ли нещо гнило в него?
Беше твърде вероятно да е така. Но можеше и да не е, макар Холкрофт да твърдеше обратното. Или поне не съвсем гнило, защото разполагаше с твърде много източници на информация и имаше силно влияние в доста важни сектори. А също и пари.
Това име бе плод на странни и ужасяващи събития. Британският агент, съпровождащ предишната експедиция на „Дънстоун Лимитид“, бе единият от двамата загинали в пожара на храсталака, избухнал в бамбуковия лагер на брега на река Марта Брей, дълбоко в провинцията Кок Пит. По-късно се разбра, че двамата членове на екипа се опитали да спасят оборудването, задушили се от дима и изгорели в бамбуковия ад.
Но това не бе всичко. Сред тези факти имаше нещо толкова поразително, че дори самият Холкрофт не можа да го обясни.
Двамата изгорели били завързани с бамбукови върви за две отделни дървета, които се намирали близо до скъпото оборудване на експедицията. Те били погълнати от огнената стихия по простата причина, че не могли да избягат. Единият от тях успял да остави знак — една-единствена дума, изчегъртана върху металния калъф на геоскопа.
Халидон.
Разследването и анализът с микроскоп възпроизведоха окончателно ужасната картина. По калъфа бяха открити частици зъбен емайл. Агентът беше надраскал името със счупените си зъби.
Халидон… Свята зора3.
Името беше непознато. Какво беше това? Дума? Име на организация? Име на човек? Три срички?
Какво означаваше то?
— Красиво е, нали — каза Алисън, поглеждайки покрай МакОлиф през прозореца.
— Не спите ли?
— Някой включи радиото и един мъж не спря да говори — тя се усмихна и протегна дългите си крака. След това се прозя дълбоко и гърдите й опънаха бялата мека коприна на блузата. МакОлиф я наблюдаваше. Тя го забеляза и се усмихна отново, но съвсем добродушно, а не предизвикателно. — Всяко нещо с времето си, нали така, д-р МакОлиф?
— Тези думи ще ви погубят, госпожо Бут.
— Веднага спирам да ги употребявам. И все пак не смятам, че ги използвах често преди да Ви срещна.
— Е, щом е така, продължавайте да ги казвате.