МакОлиф не отговори, защото вече се беше запътил към телефона. Вдигна слушалката, хвърли поглед към междинната врата и бързо затвори телефона. После отиде бързо до отворената врата, затвори я и се върна. МакОлиф съобщи на телефонистката номера на „Шератон“ и зачака.
— Господин Пиърсол, стая 51, ако обичате.
Последвалата пауза вбеси МакОлиф. Тя беше нарушена от успокояващия звук на приглушен английски глас, който първо попита за самоличността на говорещия, а после — дали той е приятел или може би роднина на доктор Пиърсол. След като изслуша отговора на Алекс, самодоволният глас продължи да говори. Докато го слушаше, МакОлиф си припомни студената нощ на улицата в Сохо пред „Кукумявката на Сейнт Джордж“ и трепкането на неоновата светлина, което беше спасил живота му и беше осъдило потенциалния му убиец на смърт.
Ужасен, трагичен инцидент сполетял доктор Уолтър Пиърсол. Беше прегазен на една улица в Кингстън от кола, която се движела с висока скорост.
Той беше мъртъв.
12.
Уолтър Пиърсол — американец, доктор на науките, антрополог. Изследовател на Карибско море, той беше написал един изключителен труд за първите известни обитатели на Ямайка, индианците от племето арауак. Докторът притежаваше къща, наречена „Хай Хил“6, близо до Карик Фойл в района на Трелоуни.
Това беше най-съществената част от информацията на господин Латъм от Министерството.
— Това е трагедия, господин МакОлиф. Той е бил уважаван човек, имал е и титла. Много ще липсва на Ямайка.
— Ще й липсва ли! Кой го уби, господин Латъм?
— Доколкото разбрах, следите са много малко. Шофьорът на колата е избягал, а описанието е противоречиво.
— Станало е посред бял ден, господин Латъм.
Латъм помълча.
— Зная, господин МакОлиф. Какво бих могъл да кажа? Вие сте американец, той също е бил американец. Аз съм ямаец, а този ужасен случай стана на кингстънска улица. Много съжалявам по няколко причини. Но аз не познавах този човек.
Гласът на Латъм звучеше искрено дори по телефона. Алекс понижи глас:
— Вие казахте „ужасен случай“. Какво имате предвид — че не е било нещастен случай ли?
— Не. Той не е бил ограбен, никой не го е обрал. Било е нещастен случай, причинен несъмнено от ром и невнимание. И двете се срещат доста често в Кингстън, господин МакОлиф. Мъжете… или децата, които са извършили престъплението, без съмнение вече са потънали далеч в хълмовете. Когато въздействието на рома премине, те ще се уплашат и ще се скрият. Полицията в Кингстън е безмилостна.
— Разбирам — МакОлиф усети изкушение да спомене името Сам Тъкър, но се сдържа. Той беше казал на Латъм само че Пиърсол му е оставил съобщение. Засега не искаше да казва повече. — Е, ако мога да Ви помогна с нещо…
— Пиърсол е бил вдовец и е живеел сам в Карик Фойл. От полицията казаха, че се опитват да се свържат с брат му в Кембридж, Масачузетс… Знаете ли защо се е опитвал да се свърже с Вас?
— Нямам представа.
— Голяма част от проучването ще бъде извършена в района на Трелоуни. Може би е разбрал за това и е искал да ви предложи да отседнете при него.
— Може би… Господин Латъм, логично ли е той да е научил за проучването? — Алекс напрегнато се вслушваше в отговора на Латъм. Той от ново си припомни думите на Холкрофт: „Даучи се да забелязваш дреболиите.“
— Логично ли? Какво е логично в Ямайка, господин МакОлиф? Лошо пазена тайна е, че Министерството — с любезната помощ на неотдавнашната ни владетелка — предприема щедро субсидирана научна експедиция. Лошо пазената тайна всъщност не е истинска тайна. Може би не е логично доктор Пиърсол да знае за това, обаче несъмнено е възможно.
В гласа му нямаше колебание, отговорът не дойде прекалено бързо, думите не бяха репетирани.
— Тогава вероятно се е обадил за това. Съжалявам.
— Аз скърбя — Латъм отново замълча, но не за да направи впечатление. — Макар че може да Ви се стори неподходящо, господин МакОлиф, бих искал да обсъдим нашите работи.
— Разбира се. Продължавайте.
— Късно тази сутрин получихме всички разрешения за проучването… за по-малко от двадесет и четири часа. Обикновено това отнема почти цяла седмица.
Подходът беше необичаен, но Алекс беше подготвен да очаква подобни действия от „Дънстоун Лимитид“. Естествените бариери паднаха с неестествена бързина. Навсякъде имаше невидими изпълнители, които се подчинаваха на заповедите на Джулиан Уорфийлд.
Латъм каза, че Министерството е очаквало по-скоро усложнения, отколкото бързо разрешение, тъй като геоложкият екип щеше да навлезе няколко мили навътре на територията на Кок Пит — там местността беше дива, истинска джунгла. Щяха да са необходими придружители, тренирани водачи за враждебната среда. Трябваше да се постигне споразумение с всепризнатите потомци на племето марони, които контролираха голяма част от територията според един договор от 1739 година. Мароните бяха нагли, войнствени хора, докарани на островите като роби, и познаваха джунглата много по-добре от белите си поробители. Британският суверен Джордж Първи предложил на мароните да им даде независимост с един договор, който им гарантирал, че ще притежават територията на Кок Пит за вечни времена. Този подход бил по-мъдър, отколкото продължаването на кръвопролитието. Освен това тази територия се смятала неподходяща за бели обитатели.