В жеста му имаше механика. Това беше точната дума. Такова беше и чувството.
След двайсет минути той щеше да се срещне с пратеника на Крафт Младши. В долния край на „Харбър стрийт“, близо до „Париш Хуорф“9, на кей № 6. Мъжът щеше да има погребален вид — не му оставаше нищо друго — щеше да му даде плик с хиляда долара.
Хиляда долара. В един-единствен плик. Не събирани с месеци оттук-оттам в резултат на строг разчет на бюджета и без към тях да се протягат пипалата на държавни данъци или неизплатени дългове, за да ги намалят наполовина. Щяха да са си негови, да прави с тях каквото си поиска: да ги пилее, да ги изхарчи за глупави неща, да плати на момиче, за да се разсъблече, а после да разсъблече и него и да правят неща, които до вчера бяха само във въображението му.
Беше взел пари на заем — на практика аванс срещу заплатата си — от МакОлиф. Двеста долара. Вече нямаше нужда да ги връща. Не и сега. Просто щеше да каже на МакОлиф… „Алекс“, отсега нататък вече щеше да се обръща към него с „Алекс“ или може би „Леке“ — фамилиарно и убедително… да изтегли тъпите пари от разплащателната му сметка. Всичките наведнъж, ако сметне за необходимо. Това вече беше нещо маловажно, без значение.
Всеки месец Артър Крафт щеше да му дава такъв плик. Договорената сума от хиляда долара беше нещо, което можеше да се промени. Във връзка с поскъпването на живота, както щеше да се окаже. Да се увеличи с нарастването на апетитите и удобствата му. Това беше само началото.
Фъргюсън прекоси площада „Сейнт Джеймс“ и продължи към кея. Беше топла нощ — не ветровита и не влажна. Гъсти облаци, преминаващи ниско и заплашващи с дъжд, закриха луната. Старинните улични лампи хвърляха приглушена светлина и ярко контрастираха на крещящите неонови реклами в бяло и оранжево, оповестяващи местата за нощни забавления в Монтего Бей.
Фъргюсън достигна „Харбър стрийт“ и зави наляво. Той спря под една улична лампа и поглед на часовника си. Бяха изминали десет минути след полунощ. Крафт беше казал 12,15. След пет минути той щеше да притежава хиляда долара.
Шести кей се намираше отдясно, на отсрещната страна на улицата. Нямаше кораб в дока, нито се забелязваше някакво движение в огромния товарителен район зад високата ограда. Само една гола електрическа крушка зад предпазна телена решетка осветяваше табелата:
Той трябваше да застане пред нея, под лампата, и да чака един мъж да пристигне с триумф спортен модел. Мъжът щеше да поиска той да потвърди самоличността си. Фъргюсън щеше да му покаже паспорта си и мъжът ще му даде плика.
Всичко беше толкова просто. Цялата операция щеше да трае не повече от трийсет секунди, но ще промени живота му изцяло.
Когато го притисна, Крафт остана сащисан и загуби дар слово. След известно време обаче възвърна гласа си и го заля с поток ругатни, докато накрая осъзна безсмислието на поведението си. Крафт Младши беше отишъл твърде далеч, пристъпвайки закона и само една негова дума щеше да го постави в неудобно положение, да го превърне в обект на всеобщо презрение. Джеймс Фъргюсън можеше да разкаже туй-онуй: потайни срещи на аерогарата, размяна на багаж, телефонни разговори. Промишлен шпионаж и… обещания. Такива обещания!… Неговото мълчание обаче можеше да бъде купено. Крафт си осигуряваше лоялността му с първата вноска от хиляда долара. Ако Крафт не се погрижеше за това, Фъргюсън беше сигурен, че Кингстънските власти щяха да проявят жив интерес към подробностите в неговия разказ.
Той не беше проговорил пред никого. За сега. Но всичко беше написал. (Разбира се, Крафт не би могъл да открие местоположението на записите му.) Това не означаваше, че не би открил, ако проговореше. Това беше по неговата част… както и първото плащане. Едното щеше да анулира другото. Но кое?
Така стояха нещата.
Фъргюсън прекоси „Харбър стрийт“ и наближи осветената от самотната крушка табела. Само на две преки от тук тълпи туристи се бяха устремили към морската гара и готовия да отплава кораб. От страничните улици изскачаха таксита, идещи от центъра на Монтего Бей и, надувайки нетърпеливо клаксоните си, с мъка си проправяха път към пристанището. Три предупредителни дълги изсвирвания прокънтяха в нощта и приканиха за последно пътниците.
9
Мястото е символично. В прев. ул. „Пристанищна“ и „Енорийският кей“. Етимологично — средище на бедни, които живеят в изоставени там лодки — б.ред.