— Погледнете сфинкса — настоявах аз. — Дори аз мога да почувствувам загадъчността и очарованието, които излъчва.
Поаро хвърли пълен с досада поглед.
— Не ми изглежда много щастлив — заяви той. — И как би могъл да е, след като е полузарит в пясъка… Ах, този проклет пясък!
— Е, хайде сега, в Белгия също има много пясък — забелязах аз, спомняйки си за една почивка, прекарана в Нок-сюр-мер, сред „девствените дюни“, както ги наричаха в рекламата.
— Но не и в Брюксел — заяви Поаро. Той се бе загледал в пирамидите. — Вярно е, че поне са солидни и с геометрична форма, но грапавата им повърхност дразни окото. А палмите изобщо не ми харесват. Даже не си правят труд да ги садят в редове!
Прекъснах оплакванията му, като предложих да тръгнем към лагера. Дотам щяхме да стигнем с камили, които бяха коленичили и търпеливо ни чакаха да ги възседнем; за тях се грижеха няколко колоритни местни момчета, предвождани от приказлив преводач.
Няма да се спирам на зрелището, което представляваше Поаро, покачен на камила. Отначало той започна със стенания и оплаквания и завърши с викове, ръкомахания и призоваване на Дева Мария и на всички светци подред. Накрая слезе безславно и през останалото време пътува върху гърба на едно магаренце. Трябва да призная, че да се друсаш на камила, не е шега за новаците. Няколко дена след това бях схванат.
Най-накрая стигнахме мястото на разкопките. Изгорял от слънцето мъж със сива брада, бели дрехи и шлем на главата дойде да ни посрещне.
— Мосьо Поаро и капитан Хейстингз? Получихме телеграмата ви. Съжалявам, че никой не ви посрещна в Кайро. Случи се нещо непредвидено, което съвсем обърка плановете ни.
Поаро пребледня.
— Да не е починал някой?
— Да.
— Сър Гай Уилърд? — извиках аз.
— Не, капитан Хейстингз. Моят колега от Америка, мистър Шнайдер.
— А причините?
— Тетанус.
Усетих как кръвта слиза от лицето ми. Чувствах, като че ли в атмосферата около мен витае нещо жестоко, неизвестно и застрашително. Ужасяваща мисъл като светкавица мина през съзнанието ми: „Ами ако аз съм следващият?“
— Mon Dieu! — обади се Поаро много тихо. — Това не го разбирам. Ужасно е. Кажете ми, мосьо, няма съмнение, че е починал от тетанус, нали?
— Мисля, че не. Но доктор Еймз ще ви разкаже по-подробно от мен.
— О, разбира се, вие не сте лекарят.
— Казвам се Тосуил.
Значи, това бе описаният от лейди Уилърд чиновник от Британския музей. В него имаше нещо сериозно и стабилно, което ме привлече.
— Ако ме последвате — продължи доктор Тосуил, — ще ви заведа при сър Гай Уилърд. Той много държеше веднага да му бъде съобщено, щом пристигнете.
Прекосихме лагера и стигнахме до голяма палатка. Доктор Тосуил повдигна платнището пред входа и влезнахме. Вътре имаше трима души.
— Мосьо Поаро и капитан Хейстингз пристигнаха, сър Гай — съобщи доктор Тосуил.
Най-младият от тримата скочи и дойде да ни поздрави. В движенията му имаше импулсивност, която напомняше за майка му. Той беше по-малко изгорял от останалите, което заедно с тъмните кръгове около очите го правеше да изглежда по-възрастен от своите двайсет и две години. Очевидно, измъчваха го тежки мисли.
Той ни представи другите присъствуващи: доктор Еймз, интелигентен на вид, около тридесетгодишен мъж, леко посивял по слепоочията, и мистър Харпър, секретаря — приятен, слаб млад човек, чиято националност лесно можеше да се отгатне по очилата с рогови рамки.
След няколкоминутен общ разговор Харпър, последван от Тосунл, излезе. Останахме сами със сър Гай и доктор Еймз.
— Моля, питайте каквото искате, мосьо Поаро — обади се Уилърд. — Направо сме смаяни от тази странна поредица от нещастия, които не са нищо друго освен съвпадения, не може да бъде иначе.
В държането му имаше безпокойство, което противоречеше на думите му. Забелязах, че Поаро внимателно го изучава.
— Заели сте се енергично с разкопките, нали, сър Гай?
— Точно така. Каквото и да се случи и каквито да са последствията, работата ще продължи. Нищо не е в състояние да ме отклони.
Поаро се обърна към другия.
— Какво ще кажете вие за това, докторе?
— Аз също — започна бавно докторът — не съм за прекратяване на работата.
Поаро направи една от своите изразителни гримаси.
— В такъв случай… évidemment, трябва да си изясним положението. Кога почина мистър Шнайдер?
— Преди три дни.
— Сигурен ли сте, че причината е тетанус?
— Повече от сигурен.
— Не би ли могло да бъде например отравяне със стрихнин?