— Не, мосьо Поаро. Разбирам за какво намеквате. Но това бе типичен случай на тетанус.
— Не инжектирахте ли противоотрова?
— Разбира се — сухо отвърна докторът. — Направено бе всичко възможно.
— Имахте ли противоотрова в лагера?
— Не. Доставихме я от Кайро.
— Имали ли сте други случаи на тетанус в лагера?
— Не, нито един.
— Сигурен ли сте, че и смъртта на мистър Блайбнър не се дължеше на тетанус?
— Напълно съм сигурен. Той имаше на палеца драскотина, която се замърси и причини отравяне на кръвта. За неспециалист двете неща изглеждат почти едно и също, но смея да твърдя, че са съвършено различни.
— Тогава налице са четири смъртни случая, всичките коренно различни един от друг: сърдечен удар, отравяне на кръвта, самоубийство, тетанус.
— Точно така, мосьо Поаро.
— Убеден ли сте, че нищо не свързва и четирите случая?
— Не ви разбирам добре.
— Ще говоря направо. Извършил ли е някой от четиримата постъпка, показваща неуважение към духа на Менхер-Ра?
Докторът погледна удивено Поаро.
— Говорите празни приказки, мосьо Поаро. Нима са ви накарали да повярвате в тези глупости!
— Абсолютни глупости — измърмори Уилърд гневно.
Поаро остана напълно спокоен, само очите му проблясваха със зеления си блясък.
— Значи, вие не вярвате в тях, докторе?
— Не, сър. Не вярвам — натъртено отвърна докторът. — Аз съм човек на науката и вярвам в това, на което тя ме учи.
— Нима в древния Египет не е имало наука? — попита меко Поаро. Той не изчака да му отговорят, а и доктор Еймз изглеждаше малко объркан за момент. — Не, не, не ми отговаряйте. Какво мислят местните работници за нещастията?
— Предполагам — започна доктор Еймз, — че когато белите загубват ума и дума, туземците не остават по-назад. Признавам, че започват да се боят, но нямат основание за това.
— Дали нямат? — уклончиво забеляза Поаро.
Сър Гай се наведе напред.
— Наистина — извика той с изненада — не може да вярвате в…, но това е абсурд! Нищо не знаете за древния Египет, ако мислите така.
Вместо отговор Поаро извади от джоба си малка книжка, стара и оръфана. Когато я протегна, прочетох заглавието й — „Магията у египтяните и халдейците“. После се обърна и излезе от палатката.
— Каква е неговата малка идея?
Изразът, толкова характерен за Поаро, ме накара да се усмихна, когато го чух от друг.
— Не мога да ви кажа — признах аз. — Предполагам, че има някакъв план за прогонване на злите духове.
Излезнах да търся Поаро и го заварих да приказва с младия мъж, който доскоро бе секретар на мистър Блайбнър.
— Не — казваше мистър Харпър в момента, — с експедицията съм само от шест месеца. Да, познавам отлично работите на мистър Блайбнър.
— Можете ли да ми кажете нещо за племенника му?
— Той се появи един ден тук, приятен на вид младеж. Никога дотогава не бях го виждал, но имаше други, които са го познавали от преди — Еймз, мисля и Шнайдер. Старецът никак не се зарадва, че го вижда. Почти веднага се скараха. „Нито цент, крещеше Блайбнър, нито сега, нито след смъртта ми. Смятам да оставя парите си за продължаване на работата, която е смисъл на моя живот. Говорих за това днес с мистър Шнайдер.“ И още нещо в този дух. Младият Блайбнър веднага полетя за Кайро.
— Беше ли тогава напълно здрав?
— Старият ли?
— Не, младият.
— Като че спомена, че има нещо не наред. Но надали е било сериозно, иначе щях да запомня.
— Още нещо. Остави ли мистър Блайбнър завещание?
— Доколкото ни е известно, не.
— Ще продължите ли да работите с експедицията, мистър Харпър?
— Не, сър, нямам такова желание. Потеглям за Ню Йорк веднага щом уредя всичко тук. Може и да ми се смеете, но нямам намерение да ставам следващата жертва на този проклет Менхер-Ра. Ако остана, и мен ще погуби.
Младият мъж избърса потта от челото си. Поаро се обърна и с многозначителна усмивка подхвърли през рамо:
— Не забравяйте, че той взе една от жертвите си в Ню Йорк.
— По дяволите! — извика Харпър.
— Този младеж е неспокоен — каза замислено Поаро. — Той наистина е изнервен до крайност.
Погледнах с любопитство към Поаро, но загадъчната му усмивка нищо не издаваше.
Сър Гай Уилърд и доктор Тосуил ни показаха разкопките. Най-важните находки бяха пренесени в Кайро, но самата гробница бе също много интересна. Ентусиазмът на младия баронет бе очевиден. Но ми се струваше, че в поведението му имаше безпокойство, като, че не можеше да се отърве от предчувствието за някаква заплаха. Когато влезнахме в определената за нас палатка, за да се измием преди вечеря, висока тъмна фигура в широка бяла дреха се отдръпна да минем, след което ни поздрави с грациозен жест, мърморейки нещо на арабски. Поаро спря.