— Не съм искал да ми опишете шапката. Ясно е, че не виждате. Просто не е за вярване, Хейстингс, как почти никога не можете да видите! Всеки път наново се удивлявам! Че погледнете, скъпи стар глупчо, не е нужно да прибягвате до сивото вещество, стигат и очите. Вижте… Вижте.
И тогава най-после видях това, към което Поаро се мъчеше да привлече вниманието ми. Бавно движещата се шапка се въртеше на неговия пръст, а тоя пръст бе внимателно мушнат в дупка в периферията на шапката. Когато видя, че съм схванал мисълта му, той издърпа пръста и ми протегна шапката. Това беше малка правилна дупчица, съвсем кръгла и аз не можах да разбера предназначението й, ако имаше някакво предназначение.
— Забелязахте ли как мадмоазел Ник се стресна, когато край нея мина пчела? Бръмбарът в главата, дупката в шапката.
— Но една пчела не би могла да направи такава дупка.
— Точно така, Хейстингс! Каква прозорливост! Пчела не би могла. Но един куршум би могъл, mon cher11.
— Един куршум?
— Mais oui12! Ето такъв куршум.
Той ми протегна ръката си с някакъв малък предмет на дланта.
— Изстрелян куршум, mon ami. Тъкмо той се удари в терасата преди малко, когато си приказвахме. Изстрелян куршум!
— Искате да кажете…
— Искам да кажа, че само при един пръст разлика тая дупка щеше да бъде не в шапката, а в главата. Разбирате ли сега кое ме е заинтересувало, Хейстингс? Вие бяхте прав, когато ми казахте да не употребявам думите „не е възможно“. Да, човешка природа! О, но той е направил груба грешка, тоя потенциален убиец, когато е стрелял в жертвата си на десетина крачки от Еркюл Поаро! За него това е наистина la mouvaise chance13. Но сега вие разбирате защо трябва да проникнем в Крайната къща и да влезем във връзка с мадмоазел? За три дена тя избегнала три пъти смъртта. Така ни каза самата тя. Трябва да действуваме бързо, Хейстингс. Угрозата е съвсем пряка.
2
КРАЙНАТА КЪЩА
— Поаро — казах аз, — мислех си нещо.
— Похвално занимание, приятелю. Продължавайте да мислите.
Ние седяхме един срещу друг на малка масичка в нишата на прозореца и обядвахме.
— Тоя изстрел трябва да е бил даден съвсем близко от нас. И въпреки това ние не го чухме.
— И вие мислите, че в съвършената тишина, нарушавана само от плясъка на вълните, е трябвало да го чуем?
— Ами… странно е.
— Не, не е странно. Някои шумове… човек свиква с тях толкова бързо, че почти не ги забелязва. Днес, приятелю, цялата сутрин в залива се разхождаха бързоходни катери. Вие се сърдехте отначало, а скоро след това дори не ги забелязвахте вече. Но, ma foi, човек би могъл да стреля дори и с картечница, без да направи впечатление, когато един от тия катери се движи в морето.
— Да, това е вярно.
— Аха! Voila14! — промърмори Поаро. — Мадмоазел и нейните приятели. Изглежда, че ще обядват тука. И следователно трябва да й върна шапката. Но няма значение. Работата с достатъчно сериозна, за да ни даде основание за едно посещение така или иначе.
Той леко скочи от мястото си, мина през залата и с поклон поднесе шапката тъкмо когато госпожица Бъкли и другарите й сядаха около масата.
Бяха четирима души Ник Бъкли, капитан Чаленджър, още един мъж и още една девойка. От мястото, където седяхме, те се виждаха много лошо. От време на време прогърмяваше смехът на моряка. Изглеждаше да е простодушен симпатичен човек и аз вече го бях харесал.
Моят приятел беше мълчалив и разсеян, докато се хранехме. Трошеше хляба и със странни полугласни малки възклицания подреждаше в правилни фигури всичко на масата. Опитах се да поведа разговор, но като не срещнах никаква отзивчивост от негова страна, скоро се отказах.
Той остана да седи дълго, след като беше свършил сиренето си. Обаче щом другата компания напусна залата, той също се изправи. Те тъкмо се настаняваха около една масичка във фоайето, когато Поаро се отправи към тях с най-твърдата си военна крачка и се обърна направо към Ник:
— Мадмоазел, мога ли да ви помоля за малък разговор.
Девойката се навъси. Нейното отношение ми бе напълно ясно. Беше я страх, че тоя чудноват нисичък чужденец ще започне да й досажда. Не можех да не й съчувствувам, като знаех как изглежда това в нейните очи. Без особено желание тя се отдалечи на няколко крачки.
Почти веднага видях по лицето й да се изписва изражение на изненада от посипалите се припряно думи на Поаро.
В това време се чувствувах доста неловко и не знаех къде да се дяна. Чаленджър с готовност и такт ми се притече на помощ, като ми предложи цигара и направи някаква банална забележка. Ние се бяхме поогледали и бяхме настроени съчувствено един към друг. Струваше ми се, че аз повече му подхождах, отколкото мъжът, с когото беше обядвал. Сега имах възможност да поразгледам и него. Висок, рус, доста изискан млад мъж с малко по-месест нос и прекалено подчертана хубост. Имаше малко надменно държане и морно провлачваше думите си. Особено не ми харесваше, че имаше нещо мазно в целия му вид.