Тесният път беше много тъмен, над него се преплитаха клоните на извисяващите се отстрани дървета, а през клоните на места се промъкваше ъгловато петънце лунна светлина, което се понасяше по белия каменен път, когато клоните зашумяваха тревожно като мънички пърхащи криле.
Мракът бе съпътстван от тишина. Чаткането на конските копита и собствените им приглушени стъпки бяха единствените звуци, които се примесваха със скърцането и с въздишките на клоните над главите им. Единият бе изпълнен с очакване, другият размишляваше, но темата не беше приятна и известно време никой от двамата не я подхвана.
Не вървяха бързо. Конят явно усещаше, че пътниците искат да се поразходят, и услужливо закрачи бавно като тях.
Ако нечии очи можеха да виждат в тъмното, щяха да видят лицата на двамата — едното искрено, а на другото бе лепнато фалшивото изражение на съчувствие и на съжаление, което Хогарт3 с цялата си деликатност и въздействена сила изобразява у възрастния роднина по бащина линия в последната гравюра от цикъла „Модерен брак“.
По лицето на Чарлс се четеше силно безпокойство, неловка замисленост и въздържаност, които биха обяснили мълчанието му. Както казах, и веселякът Хари имаше съвсем различно изражение. Това лице сякаш бе произвело усмивка, която все още не си бе тръгнала. Клепачите му бяха увиснали, веждите му бяха извити — престорено съчувствие, каквото всички сме виждали.
В моралната преценка за себе си ние прилагаме оптични илюзии дори при анализирането на самите себе си, оцветяваме и маскираме мотивите си и пълним ушите си с извинения и с явни лъжи. Навикът да се заблуждаваме е толкова здраво вкоренен, че дори в тъмното лицето ни придобива лицемерно изражение, почти без да го съзнаваме.
— Ето го най-сетне завоя за Кресли Комън. Не можехме да разговаряме на спокойствие сред дърветата. Толкова е тъмно, че човек няма да разбере, дори и някой да стои до лакътя му. И така, старецът е адски ядосан, нали?
— Никога не съм виждал толкова вбесен човек — отговори Хари. — Никога не съм виждал и самия него толкова ядосан. Ако знаеше, че съм тук… Но ти ще се погрижиш за мен, нали?
— Беше много добър с мен, стари приятелю, няма да го забравя, в никакъв случай. Трябваше обаче да обмисля нещата по-добре. Не биваше да замесвам горката Алис в тази бъркотия. Мътните да ме вземат, ако имам представа как ще я караме оттук нататък.
— Е, това е само временно, кратка неприятност — ще се оправите, не може да продължи дълго.
— Всъщност може да продължи десет години или дори двайсет — отговори Чарли. — Бях глупак да напусна армията. Не знам какво ще правим, а ти?
— Твърде си потиснат — не можеш ли да изчакаш и да видиш какво ще стане? Все още нищо не се е случило, а и животът тук надали ще ти излиза скъпо.
— Хари, мислиш ли, че ще е добре да взема фермата на Джон Уолинг и със собствените си ръце да се опитам да направя нещо от нея? — попита Чарлс.
Хари поклати глава.
— Не мислиш ли?
— Не, не мисля. Никога няма да успееш да изкараш рентата — отговори Хари. — Освен това, ако промениш нещо тук, хората ще започнат да говорят, а нямаш полза от това. Трябва да си адски тих.
Настана пауза, докато двамата вървяха мълчаливо, докато тъмните сенки на дърветата започнаха да се поразсейват пред тях и гората се разреди. Силуетът на цели дървета се виждаше съвсем ясно, а широката общинска мера на Кресли се ширна мъгливо пред тях със своите папрати и прещип.
— Що се отнася до парите, Чарли, в момента има достатъчно пари и никакви съществени дългове. Искам да кажа, ако не ги направиш без нужда. Двамата с Алис ще можете да живеете от къщата и от градината известно време. Наемателите ти дават триста годишно, а вие ще успеете да се оправяте с двеста.
— Двеста лири годишно! — викна Чарли и се ококори.
— Да, с двеста годишно. Това момиче яде колкото врабче — потвърди Хари.
— Алис е най-прелестното същество на света и аз съм сигурен, че ще се погрижи за всичко, само че има и други неща освен вечерята и закуската — отговори Чарли, който нямаше нищо против да наричат жена му „това момиче“.
— Против ръжен не се рита, момчето ми. Ще ти трябват по сто лири годишно за непредвидени случаи.
— Да, допускам — смръщи се Чарлс. — Особено ако ръженът са още няколкостотин лири. Само че не мога да си представя някой да съумее да живее с такава скромна сума.
— Ще трябва да намериш начин, приятелю, за да не ти напишат полица, която да влезе в сила след смъртта ти — предупреди го Хари.