Оливър се тресеше от нерви и аз веднага разбрах защо. Чакаше баща си. Уплашеното момче от ученическите ни години, което отчаяно желаеше да впечатли баща си, все още не беше изчезнало напълно. През цялата вечер, докато хората го поздравяваха и той четеше откъси от книгата си, очите на Оливър час по час се стрелкаха към вратата. Най-сетне го попитах направо дали очаква баща му да дойде. Той ми хвърли поглед, който ясно говореше, че това нито е моя работа, нито подлежи на обсъждане. По-късно седнахме на питие в едно заведение и той малко се поотпусна. Попитах го защо е решил да пише под псевдоним. Той отново се притесни, което ме наведе на мисълта, че баща му е настоял за това.
След това срещите ни с Оливър бяха вече само спорадични. Забелязах обаче, че при всеки следващ разговор той ставаше все по-безгрижен и небрежно-снизходително подминаваше всяко припомняне на общото ни детство. В края на краищата окончателно престана да ми се обажда и да отговаря на поканите ми.
Няколко пъти се мярка по телевизията, слушах го и по радиото, но от последната ни среща вече са минали години.
Откакто възмъжах, срещнах Шийла и се роди малкия ни Чарли, често си мисля какво означава да си баща. Моят собствен баща се самоуби от прекалено много работа и така и не присъства в живота на децата си; бащата на Шийла беше общопрактикуващ лекар в Инъштийг и явно се интересуваше повече от пациентите, отколкото от семейството си. Други бащи пък бяха алкохолици и насилници или пък твърде лениви, за да работят и да отглеждат децата си. Никой от нас не е съвършен. Аз се постарах максимално с Чарли и днес той е прекрасен млад мъж, с когото се гордея. Някои мъже обаче не бива да стават бащи. Просто не са скроени за това.
10. Оливър
Най-ранните ми спомени са смътни. Мрачна стая в дом с готическа архитектура. През повечето време си стоях сам, но понякога при мен идваше една възрастна дама, хранеше ме и беше мила и добра. Мисля, че името й беше Фльор, а може и аз да съм си го измислил и да съм я кръстил така. Помня как веднъж ми поръчаха да се пазя чист, защото баща ми щял да дойде да ме види, но аз неволно разлях червен сок по ризката си, в резултат на което посещението не се състоя. Фльор беше французойка и навярно съм проговорил френски преди английски. Тя ме учеше да чета по малко и на двата езика. Понякога ме прегръщаше и ме наричаше pauvre petit coeur1.
Спомням си как баща ми веднъж дойде и Фльор беше доста притеснена. Той се взира дълго в мен, после, дърпайки ме грубо, започна да оглежда косата ми, зъбите ми… Какво ли търсеше? Разплаках се, той се развика на жената и напусна стаята, като тресна вратата зад гърба си.
Фльор ми каза, че баща ми ще се жени за дама на име Джудит. Веднъж я мернах от най-горното стъпало на стълбището. Беше красива и с много светла коса и очи. Помня колко силно ми се прииска да бях русокос като нея. Тя не ме видя, а аз не я заговорих. На сватбата не ми беше позволено да присъствам.
Следващият ми спомен е как Фльор ми стяга багажа и се преструва, че се радва за мен, но очите й са влажни от сълзи. Каза ми, че отивам на страхотно приключение и че вече ще си имам много другарчета, с които да играя. Бях развълнуван, но пред главния вход на интерната си дадох сметка, че Фльор няма да дойде с мен, вкопчих се в краката й и я замолих да не ме оставя там, но един благ свещеник ме вдигна на ръце, отвлече вниманието ми с едно камионче, а когато пак се обърнах назад, Фльор беше изчезнала.
Бях едно от най-малките момчета в училището, но свикнах бързо с обстановката и се успокоих. Бездруго никога не бях получавал кой знае какво внимание, а и бях направо омагьосан от множеството хора в интерната и непрекъснатото оживление и движение там. За разлика от другите момчета, не тъгувах за дома, защото — както вече добре знам — човек не тъжи за самия дом, а за хората в него. Тъгувах малко за Фльор, но не кой знае колко. Не бях сред популярните момчета, не бях и отличник, но се стараех с всички сили. Слушах другите момчета да разказват за живота си с майките, татковците, братята и сестрите си и скоро разбрах, че бащите по принцип са строги, и че сигурният начин да спечелиш благоволението им е да изкарваш отлични бележки.
Но колкото и усърдно да учех, колкото и висок да беше успехът ми, така и никога не успях да спечеля одобрението на своя баща.
През ваканциите не ми беше позволено да се прибирам у дома, така че оставах в интерната с отците. Баща ми ме посещаваше на всеки две години и преди гостуването му и аз, и свещениците трескаво се готвехме да го посрещнем. Те благоговееха пред него, точно както благоговеех и аз, тъй като интернатът беше на подчинение на местната епархия, а баща ми отговаряше за финансирането му. С други думи, той преценяваше дали и кога училището да получи пари — това зависеше изцяло от неговите решения. Аз сядах от едната страна на бюрото на директора, а баща ми заставаше прав зад гърба ми, като отказваше да седне или да изпие чаша чай. Седях възможно най-неподвижно, но не можех да спра ръцете си, които безспир разкопчаваха и закопчаваха копчетата на ръкавелите ми. Отец Даниъл разказваше на баща ми колко добре се справям с учението, дори и това да не беше съвсем вярно. Баща ми обикновено пожелаваше да види бележника ми, задаваше един-два въпроса за здравето ми и си тръгваше, без да ме докосне или дори да ме погледне. Отец Даниъл се смущаваше от това поведение на баща пред сина му и винаги се мъчеше да го извини с някоя шега: