— Да, защото не си глупава. Всъщност ако беше тъпа, нямаше да бъдеш моя сътрудничка… Вече знаем, че престъпникът се е интересувал точно от Снукс — замислено продължи тя, — не от който и да било бездомник. Трябвало им е именно неговото сърце. Но защо? Поискай справката за него и отново ми я прочети. — Тя изслуша какво се беше случило през дългия живот на Снукс и поклати глава. — Навярно пропускаме важна подробност. Този човек не е бил случайно избран… — Замисли се, сетне добави: — Да допуснем, че децата или внуците му имат зъб, задето ги е изоставил. Изтръгването на сърцето му може би е символично…
— Наказали са го за безсърдечието, като в действителност са му отнели сърцето, така ли?
— Нещо такова. — Ив неизменно се учудваше от любовта и омразата, които понякога се разгаряха между членовете на едно семейство. — Ще проверим тази теория, най-вече за да се убедим в несъстоятелността й.
Спря колата близо до „колибата“ на Снукс и се огледа. Полицейските сензори бяха на мястото си и спираха достъпа на външни лица до местопрестъплението. Очевидно никой от съседите не притежаваше достатъчно познания, за да ги изключи и да открадне жалкото имущество на мъртвеца.
Ив забеляза, че двата подвижни павилиона за храна отново бяха на ъгъла. Продавачите намръщено закриваха очите си от дима, бълващ от скарите. По всичко личеше, че търговията им не върви.
Покрай нея минаха неколцина мършави просяци. „Разрешителните“ им бяха провесени от вратовете им и най-вероятно бяха подправени. На отсрещния тротоар бездомниците и умопобърканите се тълпяха около запален във варел огън, който излъчваше малко топлина и много задушлив дим.
— Поговори със собствениците на павилионите — обърна се Ив към Пийбоди. — Те забелязват повече от обитателите на квартала. Може би ще имаме късмет. Искам още веднъж да огледам „жилището“ на мъртвеца.
— Лейтенант, мисля си, че онези двамата ще бъдат по-разговорливи, ако си купя сандвич със соеви наденички.
Докато слизаха от колата, Ив иронично промърмори:
— Сигурно умираш от глад, щом се осмеляваш да консумираш храна, приготвена сред тази мръсотия?
— Действително съм много гладна — съгласи се сътрудничката й, изпъна рамене и тръгна към павилиона.
Ив разкодира сензорните устройства, за да премине през заграждението. Почувства, че я наблюдават десетки очи, изпълнени с гняв, омраза, мъка. Струваше й се, че погледите на несретниците се забиваха като ножове в гърба й, усещаше отчаянието им, което сякаш полепваше по кожата й. Тя безуспешно се опита да не мисли за тях.
Отметна парцаливото одеяло и влезе в „колибата“, като стисна зъби да не повърне от вонята на урина и смърт.
„Кой всъщност си бил, Снукс? Защо си избрал да живееш като скот?“
Разсеяно взе букетчето от хартиени цветя, които бяха покрити с праха за вземане на отпечатъци. „Мечтите“ вече си бяха свършили работата тук, но им предстоеше трудната задача да изолират влакна, косми и какво ли още не от мръсотията, която цареше в „колибата“. После идваше ред на лабораториите, за да анализират веществените доказателства. Ала Ив беше почти сигурна, че няма да открият важни улики.
— Проявил си изключителна предпазливост — промърмори тя на въображаемия убиец. — Не си оставил никакви следи… поне така си въобразяваш.
Престъпникът и жертвата винаги оставяха някакъв… отпечатък, някакво ехо. Тя знаеше, че трябва да напрегне слуха си, за да го чуе.
Убийците бяха пристигнали посред нощ с луксозна кола и дори не се бяха потрудили да се прикрият.
Били са безкрайно самонадеяни.
Не са бързали, не са се безпокоели, че ще ги заловят.
Били са изключително самоуверени.
Навярно са били отвратени от вонята, която ги е лъхнала, когато са отметнали одеялото, но лекарите бяха свикнали с неприятните миризми.
Носели са хирургически маски, а ръцете им са били напръскани със спрей, заместващ гумените ръкавици, като че са възнамерявали да извършат обикновена операция.
Бяха използвали дезинфектант, навярно и инструментите им са били стерилни. Това би било съвсем в реда на нещата, ако донорът не беше обречен на смърт.
Необходима им е била силна светлина, не мъждивото пламъче на свещта или лъча на джобното фенерче, което Снукс държеше на изкорубената дървена полица.
В чантата на лекаря е имало мощен минипрожектор, очила за микрохирургия, лазерен скалпел и други инструменти, реши Ив. Питаше се дали нещастникът се е събудил от светлината на прожектора, дали е имал време да се изплаши, преди да му инжектират упойката. Не можеше да си представи какво се е случило после, защото никога не беше присъствала на операция, но все си мислеше че двамата престъпници са действали бързо, мълчаливо и с изключителна прецизност. Как ли се е чувствал онзи, който е държал човешко сърце? Дали изживяването е било ново за него, или го е изпълвало с чувство за всемогъщество, за превъзходство над останалите представители на човешкия род? Навярно поне за миг убиецът се е почувствал като бог. Бил е толкова самонадеян, че е работил бавно, за да демонстрира изключителния си талант.