Внезапно в съзнанието й изплува спомен, който отдавна беше погребан заедно със спомените за беззащитното момиченце, което някога беше самата тя. За слабичкото дете с хлътнали очи, затворено в поредната отвратителна хотелска стая със счупени прозорци, през които вятърът фучеше, разтърсваше стените и забиваше в тялото му хиляди ледени иглички.
Това момиченце вечно беше премръзнало и гладно, живееше в непрекъснат страх и самота, сгушено в мрака. Защото знаеше, че мъчителят му щеше да се върне. И може би нямаше да бъде толкова пиян, че да се строполи на леглото и да я остави на мира. Може би щеше да я измъкне иззад изтърбушеното, вонящо на дим и пот кресло, където тя се опитваше да се скрие от него и от нетърпимия студ.
През онази нощ беше заспала, докато наблюдаваше как облачетата пара, излизащи от устата й, се разсейваха в мрака.
Ала когато баща й се прибра, не беше достатъчно пиян и тя не успя да се скрие от него.
— Чикаго! — възкликна Ив, сякаш думата беше киселина, която разяждаше гърлото й. Дойде на себе си и осъзна, че притиска юмруци към сърцето си… и че трепери както някога, в онази леденостудена стая.
„Откъде ли ми хрумна това?“ — запита се тя, докато дишаше дълбоко, опитвайки се да не повърне. Защо беше толкова сигурна, че ужасяващата сцена се е разиграла в Чикаго?
Всъщност сега това нямаше значение. Ив заудря с юмрук по перваза на прозореца. Отдавна беше забравила миналото.
Трябваше да го забрави.
За миг младата жена затвори очи и потърка пресъхналите си устни. Отдавна беше обърнала гръб на кошмарното си детство и беше посветила живота си на професията си… на защитата на безпомощните и слабите.
Въздъхна и си каза, че е крайно време отново да се залови за работа и да не се поддава на мрачни настроения. Най-добре беше преди срещата със следователя да проучи досието му. Оказа се, че Росуел беше влюбен в хазартните игри, които не му отвръщаха със същото. Страстта му към комара го правеше за посмешище, най-вече защото изобщо не го биваше като играч. Но той продължаваше да залага. Живееше в мизерен апартамент, намиращ се близо до полицейския участък и на две минути път от залата за хазартни игри. Когато щастието беше на негова страна, плащаше със спечелените пари старите си дългове, а през останалото време се криеше от кредиторите и се пазареше с „горилите“, които бяха изпратени да го пребият от бой.
Ив тежко въздъхна и тръгна към залата, където вече чакаше Росуел. Когато го зърна, първото, което й хрумна, беше, че този човек отдавна се е простил с мисълта да направи кариера и с нетърпение очаква да го пенсионират.
Той я видя, но остана седнал, облегнал лакти на масата. Ив мълчаливо се втренчи в него, докато човекът се изчерви и изправи.
Пийбоди беше права — изражението на Росуел беше невъзмутимо, но погледът му издаваше страха му.
— Вие ли сте лейтенант Далас?
— Да. — Тя му направи знак да седне, сетне замълча и се втренчи в него. От опит знаеше, че тишината изнервя разпитваните и често казват онова, което са възнамерявали да премълчат.
Росуел се изкашля, присви жълтеникавите си очи, последователно изгледа Фийни и Пийбоди, сетне отново се обърна към Ив.
— Защо ме повикахте, лейтенант?
— Защото не си свършил докрай работата си. — Човекът смаяно примигна, а тя приседна на ръба на масата. — Разкажи ми всичко за убийството на Спиндлър.
— Спиндлър ли? — Той вдигна рамене и неразбиращо я изгледа. — Господи, непрекъснато си имам работа с убийства. Невъзможно е да помня имената на жертвите.
„Добрият полицай ги помни“ — помисли си Ив.
— Ще се опитам да опресня паметта ти. Ерин Спиндлър е бивша проститутка, на която са били извадени някои вътрешни органи.
— А, сега се сетих! — удари се той по челото. — Пречукали я бяха в леглото. Смешно, нали, след като това е било „работното й място“. — Ив не се засмя, а той се изкашля и продължи: — Случаят беше ясен, лейтенант. Жената беше известна с това, че тормозела своите момичета и клиентите им. Не минавал ден, без да се надруса. Не се намери човек, който да каже добра дума за нея, камо ли да я оплаче. Сто процента е сигурно, че на някое от момичетата или на клиент му е писнало от номерата й и са я очистили. Голяма работа. — Той отново вдигна рамене. — Смъртта й не е загуба за обществото.
— Глупостта ти ме нервира, но може би си тъп по рождение. Ала щом са ти дали полицейска значка, нямаш право да се отнасяш небрежно към задълженията си и да решаваш, че няма смисъл да си губиш времето с даден случай. Изобщо не си се потрудил да разследваш убийството на Спиндлър, а си скалъпил някакъв идиотски рапорт, „блестящ“ с тъпи умозаключения.