Докато за пореден път отмъстеше заради мъртъвците.
От време на време той успяваше за малко да я накара да забрави проблемите си, да се отпусне. Освен това можеше… и се стараеше да й помага. С удивление беше установил, че полицейската работа му допада, харесваше му парченце по парченце да сглобява мозайката.
А може би умението му се дължеше на факта, че много години беше живял като човек преследван от закона. За миг той изпита носталгия по отдавна отминалите времена и се усмихна.
Не съжаляваше за нищо, защото след различни житейски перипетии се беше озовал тук. И се беше запознал с Ив.
Зави по един от множеството коридори, прорязващи огромната къща, пълна с безценни произведения на изкуството, които беше придобил (по честен и не съвсем коректен начин) с течение на годините. Ив не разбираше страстта му към красивите и изящни вещи. Не проумяваше, че когато той ги купуваше, колекционираше и дори подаряваше все повече се отличаваше от момчето, скитащо из мръсните улички на Дъблин, което не притежаваше нищо освен ума и смелостта си.
Спря на прага на кабинета и се загледа в съпругата си — неговото най-голямо съкровище — която спеше на стола, без дори да се съблече и да свали кобура с оръжието си. Под очите й имаше сенки, синината на скулата й беше станала още по-голяма. Умората на Ив го тревожеше не по-малко от доказателствата за опасната й професия, но знаеше, че никога не ще успее да я промени, да я накара да се раздава по-малко.
Галахад, който се беше излегнал на скута й, се събуди и втренчи в Рурк разноцветните си очи.
— Пазиш ли я, приятелю? — промърмори младият мъж. — Сега ще те отменя.
Усмихна се и пристъпи към стола, но лицето му се изопна, когато Ив застена, размаха ръце, сетне изхлипа.
Той я грабна в прегръдките си, а младата жена започна отчаяно да се съпротивлява и закрещя:
— Недей! Не ме измъчвай отново!
Гласът й беше тънък и безпомощен като на дете и Рурк почувства как сърцето му се свива от мъка.
— Успокой се, скъпа. Никой няма да ти причини зло. Вкъщи си, Ив, у дома си. Аз съм при теб… — Най-ужасяващо беше, че жената, която ежедневно се сблъскваше със смъртта, беше изтезавана от кошмарите си. Сложи я на коленете си я залюля. — Нищо не може да ти се случи, когато си с мен.
Тя потръпна и се събуди. Беше потънала в пот, цялата трепереше, задъхваше се. След миг долови познатото ухание, което се излъчваше от Рурк, усети милувките му, чу гласа му и прошепна:
— Добре съм. Нищо ми няма.
Срамуваше се, задето още се чувстваше слаба и изплашена, сякаш кошмарът я преследваше и след събуждането й. Опита се да отблъсне Рурк, но той още по-силно я притисна към себе си и промълви:
— Позволи ми да те подържа в прегръдките си. Прегърни ме и ти.
Ив се подчини; сгуши се в ръцете му, докосна с устни шията му и остана неподвижна, докато престана да трепери.
— Добре съм — повтори, и този път казваше истината. — Не се тревожи. Сънувах кошмар — това е всичко.
Рурк започна да масажира раменете й и почувства колко е напрегната.
— Май този път си сънувала нещо по-различно. — Ив само сви рамене, а той я отдръпна от себе си и я погледна в очите. — Разкажи ми го.
— Ами… стори ми се, че се намирах в друга стая… — Дълбоко си пое въздух и продължи: — Не знам защо, но бях сигурна, че се намирам в Чикаго. В стаята беше студено, в стъклото на прозореца имаше пукнатина. Бях се скрила зад някакъв стол, но когато се прибрах, баща ми ме откри и отново ме изнасили. Нали знаеш, сънищата ми са почти еднакви и не ми подсказват нищо ново.
— Фактът, че знаеш какво се е случило, не намалява страданията ти.
— Прав си. А сега ме пусни. — Тя стана и започна да се разхожда из кабинета. — Открихме още един труп в Чикаго — по всичко личи, че извършителят е онзи, който е очистил бедния Снукс. Навярно затова сънувах, че се намирам в Чикаго. Бъди спокоен, ще се справя.
— Знам. — Той също се изправи, приближи се до нея и сложи ръце на раменете й. — Но сега сме заедно и искам да ти помогна.
Понякога прекалената му загриженост дразнеше Ив, друг път я трогваше.
— Още не съм свикнала с вниманието ти, Рурк. — После сложи длани върху ръцете му и добави: — Все пак се радвам, че те виждам.
— Донесох ти подарък.
— Нали те помолих да престанеш с подаръците! — По гласа й личеше, че чашата на търпението й е преляла и че съпругът й не го чака нищо добро. Той неволно се усмихна и целуна трапчинката на брадичката й, сетне се обърна и взе куфарчето си, което беше захвърлил, когато чу стенанията на съпругата си.
— Сигурен съм, че този ще ти хареса.
— Трябва да наема склад, за да побера всичко, което си ми купил досега. Искрено те съветвам да престанеш.