— Хайде сега, капитане, представил се е за ваш съдружник и е платил сметката. Освен това е имал ключ, оставил го е на рецепцията.
Фицпатрик така се обърка, че не намери думи. След малко заговори пресипнало:
— Но стаята е почистена! И това ли направихте в три и половина през нощта?
— Не, mein Herr, в седем часа.
— Но не са изчистили хола.
— За да не ви събудят. Откровено казано, капитане, апартаментът трябва да е готов за посрещане на нови гости рано следобед. Персоналът явно е решил да не ви безпокои.
— Рано следобед ли? Но аз съм още тук!
— И сте добре дошъл до дванайсет часа, сметката е платена. Приятелят ви си замина и апартаментът е резервиран за нови гости.
— И предполагам, че нямате друга свободна стая.
— Опасявам се, че сте прав, капитане.
Конъл тръшна слушалката. На поставка до масата имаше три указателя. Взе този за Бон и откри номера.
— Guten Morgen. Hier bei General Leifhelm.
— Herrn Major Dunstone, bitte.
— Wer?36
— Дънстоун — повтори той и продължи на немски. — Той е ваш гост. Филип Дънстоун. Главен адютант е на… на генерал Бъркли-Грийн. Англичани са.
— Англичани? Тук няма англичани, господине. Няма никой… искам да кажа, няма гости.
— Но снощи беше там! Разговарях с майор Дънстоун.
— Генералът беше поканил на вечеря тесен кръг приятели, но между тях нямаше англичани, господине.
— Слушайте, искам да говоря с човек на име Конвърс.
— А, да, господин Конвърс. Той беше тук, господине.
— Беше?
— Струва ми се, че си тръгна.
— А къде е Лайфхелм? — кресна Конъл.
Последва пауза и немецът хладно отговори:
— За кого да предам на генерал Лайфхелм?
— За Фицпатрик. Капитан Фицпатрик.
— Струва ми се, че е в трапезарията. Почакайте, ако обичате — телефонът остана отворен, напрегнатата тишина действаше на нервите.
Най-сетне чу изщракване и гласът на Лайфхелм затрептя в слушалката.
— Добро утро, капитане. Бон ни дарява с прекрасен ден, нали? Седемте планини се виждат ясно като на пощенска картичка.
— Къде е Конвърс? — прекъсна го флотският адвокат.
— Предполагам в „Das Rektorat“.
— Нали трябваше да преспи у вас?
— Няма такова нещо. Нито съм го канил, нито е изявил желание. Тръгна си доста късно.
— Но на мен ми беше казано друго! Някой си майор Дънстоун се обади към два през нощта…
— Струва ми се, че господин Конвърс си тръгна малко преди това… Кой твърдите, че се е обадил?
— Дънстоун. Майор Филип Дънстоун. Англичанин. Представи се като главен адютант на генерал Бъркли-Грийн.
— Не познавам майор Дънстоун, такъв човек не е идвал тук. Освен това познавам почти всички генерали в британската армия, но никога не съм чувал за Бъркли-Грийн.
— Престанете, Лайфхелм!
— Моля?
— Аз разговарях с Дънстоун! Той… той каза недвусмислено, че Конвърс остава у вас заедно с другите!
— Трябвало е да говорите лично с Herr Конвърс, защото снощи в дома ми не е имало нито майор Дънстоун, нито генерал Бъркли-Грийн. Защо не проверихте в британското посолство, там положително щяха да знаят. Или не сте чул правилно, може да са се срещнали по-късно в някое кафене.
— Не можах да говоря с него! Дънстоун ми каза, че сте с моторница по реката — Фицпатрик едва дишаше.
— Е, това вече е смешно, капитане. Вярно е, че имам малка моторница за гостите си, но всички знаят, че не обичам водата — генералът помълча и добави със смях: — Великият фелдмаршал получава морска болест в лодка на два метра от брега.
— Лъжете!
— Не приемам подобни думи, господине. Особено по отношение на водата. Не съм се страхувал от руския фронт, а от Черно море. А ако бяхме нападнали Англия, уверявам ви, че щях да прекося Ламанша със самолет — немецът си играеше с него и очевидно се забавляваше.
— Знаете какво искам да кажа! — кресна отново Конъл. — Тук ми заявиха, че Конвърс се е изнесъл в три и половина през нощта! А аз ви заявявам, че въобще не се е връщал!
— Аз пък ви заявявам, че този разговор е безсмислен. Ако наистина се тревожите, обадете ми се, когато можете да държите приличен тон. Имам приятели в полицията.
Чу се изщракване. Немецът затвори телефона.
Когато Фицпатрик остави слушалката, му хрумна нова мисъл. Забърза изплашен към спалнята си и веднага потърси с очи дипломатическото куфарче. Беше почти скрито от възглавницата. Господи, колко дълбоко беше спал! Измъкна го и го разгледа. Пое облекчено дъх. Видя, че е същото, кодираните ключалки бяха в ред, никакъв натиск не можеше да ги освободи. Вдигна го и го раздруса. Теглото и звуците доказваха, че книжата са вътре непокътнати и че Конвърс не се е връщал в пансиона. Дори да пренебрегнеше всичко друго, той нямаше да тръгне никъде без досиетата и списъка с имената.
36
Добро утро. Тук домът на генерал Лайфхелм. — Майор Дънстоун, моля. — Кой? (нем.) — Бел. пр.