— На американските военни името му ще говори ли нещо?
— Mein Gott! След войната е работил за съюзниците в Берлин и Виена.
— Нима?
— И в щаба в Брюксел!
Да, помисли Конъл, говорим за един и същ човек.
— Добре — рече Фицпатрик непринудено, но сериозно. — Не си правете труда да ми казвате името му. То е без значение, пък и едва ли ще ми говори нещо. Можете ли бързо да се свържете с него?
— За минути! Той живее в Бон.
— Прекрасно. Утре по обяд трябва да взема обратния самолет за Милуоки.
— Ще дойдете в дома му и той ще продиктува всичко необходимо на секретарката си.
— Съжалявам, но не мога. Изявлението трябва да се завери от нотариус. Доколкото знам, и тук законите са такива. В хотел „Шлоспарк“ има машинописни и нотариални услуги. Да речем, тази вечер или утре рано сутринта. Ще бъда повече от щастлив да изпратя такси да докара приятеля ви. Не искам всичко това да му струва дори пфениг. Фирмата ми с удоволствие ще покрие всички разходи.
Илзе Фишбайн се изкиска с леко истеричен кикот.
— Не познавате приятеля ми, mein Herr.
— Сигурен съм, че ще се разберем. Какво ще обичате за обяд?
— Трябва да ида до тоалетната.
Очите на немкинята отново се бяха изцъклили. Когато тя стана, Фицпатрик също се изправи и чу шепота й:
— Mein Gott! Zwei Millionen Dollar!37
— Но той дори не пожела да чуе името ти! — извика Илзе Фишбайн в слушалката. — Идва от някакво място, наречено Милуоки, щата Уисконсин, и ми предлага два милиона щатски долара!
— И не запита кой съм?
— Каза, че няма значение! Че при всяко положение едва ли е чувал за теб. Представяш ли си? Предложи да ти изпрати такси! Не трябвало да харчиш нито пфениг!
— Вярно е, че Гьоринг беше невероятно щедър през последните седмици — заразмишлява на глас Лайфхелм. — Разбира се, почти през цялото време беше дрогиран и онези, които му набавяха труднодостъпните наркотици, бяха възнаграждавани с безценни произведения на изкуството. Човекът, който му внесе отровата в затвора, още живее като римски император в Люксембург.
— Виждаш ли, значи е истина! Гьоринг е правил такива неща!
— Макар че рядко съзнаваше какво върши — призна неохотно генералът. — Всичко това е крайно необичайно и много неубедително, Илзе. Онзи човек показа ли ти някакъв документ, някакво доказателство за задачата си?
— Естествено! — панически излъга Фишбайн и започна да си припомня чутите думи. — Има официални юридически документи и гаранции, които ще се разглеждат поверително в съда! При закрити врата! Става дума за данъци, които няма да бъдат платени, ако имуществото се конфискува…
— Чувал съм това и преди, Илзе — уморено я прекъсна Лайфхелм. — Няма статут за тъй наречените военнопрестъпници и изнесените фондове. Тъй че лицемерите започват да се давят с лицемерните си правила и щом започнат да им струват пари, ловко ги заобикалят.
— Винаги си бил много отзивчив, генерале, а и аз съм ти била предана. Не съм ти отказвала нищо, както от професионално, така и от по-интимно естество. Моля те. Два милиона долара! Ще ти отнеме десет-петнайсет минути!
— Илзе, не мога да отрека, че си ми като племенница. Освен това няма начин някой страничен човек да не научи тайната ти… Добре, довечера. В девет часа ще вечерям в „Щайнбергер“. Около осем и петнайсет ще се отбия в „Шлоспарк“. Ще ми направиш подарък от… неправомерно добитите си нови богатства.
— Ще те чакам във фоайето.
— Шофьорът ми ще ме придружи.
— Можеш да доведеш двайсет души!
— Той струва колкото двайсет и пет — отбеляза Лайфхелм.
Фицпатрик беше седнал на стол в малката заседателна зала на втория етаж на хотела и разучаваше оръжието, като поглеждаше в наръчника, разтворен на коленете му. Стараеше се да съчетае казаното от продавача с диаграмите и инструкциите и със задоволство установи, че знае достатъчно. Имаше много общо между стандартния „Колт“ 45-и калибър, на въоръжение сред офицерите от Военноморския флот на САЩ, и автоматичния пистолет „Хеклер и Кох PGS“, който беше закупил.
Погледна часовника си — наближаваше осем. Пъхна автоматичния пистолет в колана си, взе наръчника и стана. Започна да оглежда залата, като репетираше наум всичките си движения и местата, които си беше набелязал. Както и очакваше, Илзе Фишбайн му каза, че Лайфхелм ще бъде придружаван от „шофьора си“ и лесно можеше да се предположи, че той има и други функции. Трябваше да го лиши от възможността да ги изпълни.
Залата, една от двайсетте и няколко заседателни зали на хотела, която беше резервирал на името на фиктивна фирма, не беше голяма, но много подхождаше за целите му. Обичайната правоъгълна маса беше в центъра, с по три стола край дългите страни и по два край късите. В единия й край имаше телефон. До стените бяха наредени допълнителни столове за стенографи и наблюдатели. Но в центъра на лявата стена имаше врата към съвсем малка стаичка, очевидно предназначена за поверителни разговори. Вътре имаше още един телефон и като се вдигнеше слушалката му, на апарата в заседателната зала светваше лампичка. Очевидно поверителността в Бон не бе безгранична. Вратата за коридора водеше към малко фоайе, което не позволяваше на влизащите да видят отвън кой седи в залата.