Униформеният шофьор отиде до масата и сръчно остави плоския предмет. Беше поднос, завит с бяла салфетка. Едва тогава вниманието на Конвърс се насочи към светлото петно на вратата. Отвън глутницата добермани тичаше наоколо, излъчваща тревожно презрение, лъскавите черни очи непрекъснато се мяркаха пред вратата, изтеглените назад устни оголваха зъбите в неизменна свирепа гримаса.
— Guten Morgen, mein Herr — каза шофьорът на Лайфхелм и мина на английски. — Още един красив ден на Северен Рейн, нали?
— Навън времето е хубаво, ако искаш да кажеш това — отвърна Джоел, без да сваля ръка от очите си. — Предполагам, очакваш благодарност, задето мога да го установя след миналата вечер.
— Миналата вечер ли? — немецът помълча и тихо добави: — Беше преди две вечери, Amerikaner. Тук си от трийсет и шест часа.
— Трийсет? — Конвърс се опря на ръце и спусна крака от нара. Веднага му се зави свят, беше загубил толкова сили. Господи! Не прави излишни движения! Те ще се върнат! Мръсници! — Мръсници! — повтори той на глас, но без истинско чувство. Тогава за първи път видя, че е без риза, забеляза и превръзката между лакътя и рамото си. — Как така не са ме улучили в главата? — попита той.
— Доколкото разбрах, сам си се наранил. Опитал си се да убиеш генерал Лайфхелм, но си улучил себе си, когато са ти отнели оръжието.
— Да съм се опитвал да го убия? С несъществуващото си оръжие? С онова, което ти сам се убеди, че не нося?
— Успял си да ме измамиш, mein Herr.
— И какво ще стане сега?
— Сега ли? Сега ще ядеш. Така каза докторът. Започваш с Hafergrutze… как се казваше? Овесена каша.
— Гореща брашнена или зърнена каша — заговори Джоел. — С обезмаслено или сухо мляко. След това хапчета, последвани от рохки яйца. Ако задържа всичко в стомаха си, малко кайма, а ако задържа и нея, няколко лъжички зеленчуково или картофено пюре. Каквото има.
— Откъде знаеш? — искрено се изненада униформеният.
— Това е класическа диета — цинично отвърна Конвърс. — Има някои вариации в зависимост от географската ширина и наличните продукти. Навремето ядох сравнително вкусни неща… Възнамерявате отново да ме упоите.
Немецът сви рамене.
— Правя, каквото ми наредят. Нося храна. Ела, дай да ти помогна.
Джоел вдигна поглед към приближаващия се шофьор.
— При други обстоятелства бих те заплюл в гадното лице. Но ако го направя, ще се лиша от малката възможност да го сторя някой друг път. Хайде, помогни ми. Внимавай с ръката ми.
— Наистина си особен човек, mein Herr.
— А ти си съвсем обикновен гражданин, който всяка сутрин хваща ранния влак за Ларчмънт, за да пийне десет мартинита, преди да отиде на родителска среща.
— Was ist?41 Не съм чувал за такава среща.
— Хайде, бъди добро арийско момче и ми помогни да стигна до стола.
— А, мъчиш се да бъдеш духовит.
— Не съвсем — рече Джоел и се отпусна на дървения стол. — Просто лош навик, от който гледам да се отърва — погледна объркания немец. — Не виждаш ли, непрекъснато опитвам — безкрайно сериозно заяви той.
Минаха още три дни, през които го посещаваше единствено шофьорът, придружен от озъбените настръхнали добермани. Върнаха му щателно претърсения куфар с извадени от несесера ножичка и пила за нокти. Електрическата самобръсначка беше непокътната. По този начин искаха да му съобщят, че вече не е гост на частния хотел в Бон, и го потопиха в мъчителни размисли за живота или смъртта на Конъл Фицпатрик. Все пак имаше една несъстоятелност, която даваше основания за надежда. Дори не намекваха за дипломатическото куфарче, нито му пратиха някакво доказателство, че е у тях, например страница от досие. Кратките разговори с шофьора на Лайфхелм също не разкриха нищо. Генералите на „Аквитания“ бяха невероятни егоцентрици и ако притежаваха тези материали, не можеха да не му дадат да разбере, че са у тях.
Що се отнася до разговорите му с шофьора, те се свеждаха до въпроси от негова страна и любезности от страна на немеца. Съществени отговори нямаше.
— Още колко ще продължава това? Кога ще видя друг човек освен теб?
— Тук няма никой, господине, с изключение на персонала. Генерал Лайфхелм замина за Есен, доколкото знам. Указанията ни са да те храним добре и да се грижим за здравето ти.
Никаква информация. Държаха го в изолация.
Но храната не приличаше на затворническа. Говеждо и агнешко печено, котлети, пилета, прясна риба, зеленчуци, безспорно произведени в близка градина. Плюс вино, което в началото Джоел отказваше да пие, но когато се осмели, разбра, че е превъзходно.