— Благодари на Лайфхелм за четивото, но бих бил много по-признателен, ако можех да излизам оттук за по няколко минути.
— Ja, с билет за самолет до плажовете на Южна Франция, нали?
— За Бога, искам да се поразтъпча! Какво ти става? Не можеш ли с помощта на цяла глутница зверове да се справиш с невъоръжен човек, който иска да глътне малко въздух? Не, вероятно си прекалено страхлив — Джоел помълча и добави с обидна пародия на немски акцент: — „Правя, каквото ми наредят.“
Усмивката на шофьора се стопи.
— Онази вечер ми каза, че не си смятал да се извиняваш, а да ми счупиш врата. Пошегувал си се, нали? Оттогава не спирам да се смея.
— Хайде сега — смени тона Конвърс и седна на нара. — Ти си с десет години по-млад от мен и двайсет пъти по-силен. Тогава се обидих и реагирах глупаво, но ако смяташ, че ще ти посегна, много се лъжеш. Съжалявам. Ти се държиш добре с мен, а аз пак сглупих.
— Ja, сглупи — отсече немецът без злоба. — Но беше и прав. Правя, каквото ми наредят. И защо не? Чест е да получаваш нареждания от генерал Лайфхелм. Той е добър към мен.
— Отдавна ли работиш за него?
— От Брюксел. Бях сержант в граничния патрул на Федералната република. Той чу за проблема ми и се заинтересува от него. Бях прехвърлен в гарнизона в Брабант и станах негов шофьор.
— А какъв беше проблемът ти? Нали знаеш, че съм адвокат.
— Обвиниха ме, че съм удушил човек. С голи ръце.
— А удуши ли го?
— Ja. Искаше да ме намушка с нож в корема… и по-долу. Твърдеше, че съм изнасилил дъщеря му. Не съм я изнасилвал, не беше необходимо. Тя беше курва. Разбрах го от дрехите и походката й… es ist klar42! Бащата беше свиня!
Джоел се загледа в него, в неприязънта, която помрачи очите му.
— Мога да разбера симпатията на генерал Лайфхелм — отбеляза той.
— Затова правя, каквото ми наредят.
— Очевидно.
— Генералът ще се обади по обяд. Ще го питам за разходката. Разбираш, че една моя дума и… доберманите ще оглозгат месото от кокалите ти.
— Милите кученца — каза Конвърс по адрес на глутницата отвън.
Дойде обяд и разрешението бе дадено. Разходката трябваше да се извърши след обяда, когато шофьорът се върнеше да прибере подноса. Той се върна и след няколко строги предупреждения Конвърс се озова вън, обграден от доберманите с разширени черни ноздри, проблясващи бели зъби и провесени в очакване синкавочервени езици. Конвърс се огледа. За първи път забеляза, че къщичката е построена от масивни камъни. Неповторимата група започна разходката си по пътеката. Джоел стана по-смел, когато кучетата позагубиха интерес към него под съпровода на резките команди на немеца. Започнаха да тичат напред и да се прегрупират около тях, но непрекъснато обръщаха глава към господаря си и затворника му. Конвърс ускори ход.
— У дома често тичам за здраве — излъга той.
— Was ist?
— Бягам. Полезно е за кръвообращението.
— Ако сега се затичаш, ще останеш без кръвообращение. Доберманите ще се погрижат за това.
— Чувал съм, че от много бягане може да се получи и инфаркт — заяви Джоел и забави крачка, но без да спре да върти очи във всички посоки. Слънцето беше точно над тях и не можеше да го ориентира за посоките.
Утъпканата пътека приличаше на нишка в сложна мрежа от заличени следи. Беше заобиколена от гъст листак, имаше и покрив от надвиснали, преплетени клони. Пътеката се раздвои, дясната й част правеше остър завой към тунел от зеленина. Кучетата инстинктивно хукнаха по нея, но бяха спрени от шофьора, който им извика нещо на немски. Доберманите се обърнаха, сблъскаха се, върнаха се и се понесоха към по-широкото ляво разклонение. Заизкачваха се по стръмен хълм с по-ниски и по-бедни откъм листа дървета. Къпиновите храсти бяха по-буйни и по-дребни. Вятър, помисли Конвърс. Долинен вятър. Вятър, който брули през падина, през тесен отвор в земята, вятър, избягван от пилотите на малки самолети при първата му поява. Река.
Беше там. Отляво, значи вървяха на изток. Под тях беше Рейн, може би на километър и половина под високите дървета. Беше видял достатъчно. Започна шумно да диша. Вътрешната му възбуда беше толкова силна, че можеше да извърви цели километри. Отново беше по бреговете на Хуан Хе — тъмния воден път към живота, който щеше да го отведе далече от клетките на Меконг, килиите и химикалите. Беше го правил преди, щеше да успее и сега!
— Добре, фелдмаршале — обърна се той към шофьора на Лайфхелм и погледна сребърната свирка в джоба му. — Не съм в толкова добра форма, колкото предполагах, не мога да изкачвам тази планина. Няма ли поляни?