— Правя, каквото ми наредят, mein Herr — отвърна с широка усмивка немецът. — Поляните са близо до голямата къща. А ти можеш да се разхождаш тук.
— А, не, благодаря. Върни ме в скромната ми хижа. Уморих се и не съм дочел вестниците. Наистина искам да ти благодаря. Имах страшна нужда от чист въздух.
— Sehr gut. Ти си приятен човек.
— Не можеш дори да си представиш колко съм приятен, ариецо.
— Много забавно. Die Juden sind in Israel, nein?43 По-добре, отколкото да са в Германия.
— Страшно ще допаднеш на Нейт Саймън. Щеше да поеме защитата ти безплатно, само и само да те провали… Не, нямаше. Вероятно щеше да ти осигури най-добрата защита.
Конвърс бе стъпил на стола до левия прозорец. Искаше само да чуе и види кучетата. След това щеше да разполага с двайсет-трийсет секунди. Водата в банята течеше и от двата крана, вратата беше отворена. Имаше достатъчно време да претича през стаята, да пусне водата на тоалетната, да затвори вратата и да се върне до стола. Но нямаше да стъпва на него. Щеше да го вдигне в ръце. Слънцето бързо се спускаше, след час щеше да се стъмни. Тъмнината и преди му беше помагала, също както водите на реката. Трябваше отново да станат негови съюзници. Трябваше!
Звуците се появиха първи — тичащи лапи и пъхтене, след това се появи тъмната козина и се завъртя в кръг пред затвора му. Джоел изтича в банята и се съсредоточи върху секундите, докато чакаше да чуе плъзгането на резето. Ето го. Пусна водата в тоалетната, затвори вратата на банята и се затича към стола. Вдигна го и замръзна, стъпил здраво на пода. Вратата се открехна, оставаха броени секунди. Дясната ръка на немеца я бутна.
— Хер Конвърс? Wo sind Sie? Ach, die Toilette44.
Шофьорът влезе с подноса и Джоел с всичка сила го удари със стола по главата. Шофьорът залитна назад и падна, подносът и чиниите с трясък се разбиха на пода. Беше замаян, но нищо повече. Конвърс затвори с ритник вратата и стовари още няколко пъти тежкия стол върху главата на шофьора, докато тялото му се отпусна, а лицето му се покри с кръв и слюнка.
Кучетата се метнаха като едно към внезапно затворилата се врата и започнаха бясно да лаят и да драскат по дървото.
Джоел грабна сребърната верижка, свали я през главата на изпадналия в безсъзнание немец и извади свирката от джоба му. На нея имаше четири малки дупчици, всяка означаваше нещо. Придърпа другия стол към десния прозорец, стъпи на него и вдигна свирката към устните си. Не чу звук, но видя ефекта.
Доберманите полудяха! Започнаха самоубийствено да се хвърлят върху вратата. Премести пръста си на втората дупчица и свирна.
Кучетата се объркаха, започнаха да се обикалят едно друго, да тракат челюсти, да вият и ръмжат, но не сваляха очи от вратата. Опита третата дупчица.
Внезапно спряха да се движат, подрязаните им уши се наостриха и затрептяха, чакаха друг сигнал. Свирна отново с всичка сила. Това беше сигналът, който чакаха, и пак като един се втурнаха, притичаха под прозореца и се понесоха към незнайното място, където трябваше да се явят.
Конвърс скочи от стола и коленичи до безчувствения немец. Пребърка бързо джобовете му и взе всички пари, които намери, ръчния часовник и пистолета. За секунда се загледа в оръжието, което будеше отблъскващи спомени. Пъхна го в колана си и отиде до вратата.
Затвори тежката врата отвън, чу щракването на ключалката и пусна резето. Затича се по пътеката, като изчисляваше разстоянието до разклонението, където дясната посока беше ferboten, а лявата водеше нагоре по стръмния хълм и гледката към Рейн. Всъщност нямаше повече от двеста метра, но завоите и гъстият листак правеха разстоянието по-голямо. Ако си спомняше точно, а на връщане беше като пилот без инструменти, който разчита само на зрението си, на около трийсет метра преди раздвоението имаше тревно пространство.
Стигна до него — същото празно място, същите раздалечаващи се пътеки отпред. Затича по-бързо.
Гласове! Сърдити? Озадачени? Не бяха далече и приближаваха все повече! Гмурна се в храстите отдясно и се търкулна върху острите им клони. В ограниченото от гъстите листа зрително поле се появиха двама мъже, които говореха високо, сякаш спореха.
— Was haben die Hunde?
— Die sollten bei Heinrich sein!45
Джоел нямаше представа какво си казват, знаеше само, че са се запътили към изолираната колиба и че няма да им трябва много време да вдигнат всички на крак. Тогава всички алармени инсталации в крепостта на Лайфхелм щяха да се задействат. Времето му се измерваше с минути, а имаше да покрие немалко разстояние. Изпълзя предпазливо от храстите на четири крака. Немците не се виждаха зад острия завой. Изправи се и хукна към раздвоението и стръмния хълм вляво.