— Но тя съществува. Всичко започна тогава.
— Ако приемем, че съпругът ти действа рационално.
— Той не ми е съпруг и съм сигурна, че действа рационално.
— Белезите върху психиката, Вал. Не може да няма белези. И ти се съгласи с това.
— Не съм се съгласявала за този вид белези. Не за убийство, лъжа и бягство! Джоел не е такъв! Моят съпруг не е… не беше такъв!
— Разумът е извънредно сложен и деликатен инструмент. Стресовите състояния от миналото могат да изскочат внезапно…
— Стига, Лари! — извика Валери. — Запази тези приказки за съдебната зала и не ми пробутвай такива глупости за Конвърс!
— Ти си разстроена.
— Точно така, разстроена съм! Защото търсиш обяснения, които не подхождат на човека! Подхождат на това, което са ти казали онези хора, които трябвало да уважаваш.
— Уважавам ги в смисъл, че са информирани и имат достъп до сведения, с каквито ние не разполагаме. Освен това фактът, че са нямали и най-малката представа кой е Джоел Конвърс, докато адвокатската асоциация не им е дала адреса и телефона на фирмата, не бива да се пренебрегва.
— И ти им вярваш? След всичко, което знаеш за Вашингтон, просто си приел думите им? Колко пъти Джоел се е връщал от командировки там и е повтарял: „Лари твърди, че лъжат. Не знаят какво да правят и затова лъжат.“
— Валери — строго рече адвокатът. — Тук не става въпрос за някаква бюрократична процедура, а след толкова години смятам, че мога да различа човек, който играе игрички, от един истински гневен… гневен и уплашен човек. Обади ми се лично заместник-държавният секретар Брустър Толанд и ми даде номер, на който потвърдиха самоличността му. Той не играеше театър. Беше потресен, гневен и както ти казах, силно разтревожен.
— И ти какво му каза?
— Истината, разбира се. Не само защото трябваше да го направя, но и защото лъжите не биха помогнали на Джоел. Ако е болен, има нужда от помощ, а не от съучастничество. Няма да помогнем на Джоел с лъжи. Аз наистина вярвам, че му се е случило нещо. Той не е на себе си.
— Чакай малко — извика Валери, осенена от предположение. — Може би не става дума за Джоел!
— За него става дума — простичко отсече Талбът.
— Откъде знаеш? Само от думите на някакви непознати във Вашингтон?
— Не, Вал — отвърна адвокатът. — Говорих с Рьоне в Париж, преди Вашингтон да се появи на сцената.
— С Матилон?
— Джоел е ходил в Париж да търси помощта му. Излъгал го, точно както излъга и мен, но и двамата стигнахме до извода, че не само лъжите са съществени. Забелязал нещо в погледа на Джоел, същото, което аз долових в гласа му. Някаква неуравновесеност и особено отчаяние. Рьоне го е видял, а аз го чух. Опита се да го скрие и от двама ни, но не успя. Когато говорих последния път с него, затвори телефона на половин дума, а гласът му ехтеше като на зомби.
Валери се втренчи в ярките танцуващи отражения на слънцето във водите на нос Ан.
— Рьоне съгласи ли се с теб? — попита с едва доловим глас.
— Говорихме за всичко, което току-що ти казах.
— Страх ме е, Лари.
Хаим Абрамс влезе в стаята и тежките му ботуши затропаха по пода.
— Значи все пак успя! — изрева израелецът. — Мосад беше прав, той е опасен!
Единственият човек в кабинета беше Ерих Лайфхелм, седнал зад писалището.
— Патрули, сирени, кучета! — извика немецът и удари с малката си ръка по червеното сукно. — Как е успял?
— Повтарям, той е опасен, специалистът ни го нарече чудовище. Колкото повече го ограничават, толкова по-яростен става. Така е било и тогава, преди много години. Тъй че нашият провокатор започна одисеята си по-рано, отколкото я планирахме. Свърза ли се с другите?
— Говорих с Лондон — рече задъхан Лайфхелм. — Той ще се обади в Париж и Бертолдие ще прехвърли две роти от Марсилия и Брюксел тук, в Бон. Нямаме време за губене.
— Надявам се, че търсенето продължава.
— Natürlich46! Претърсват и двата бряга сантиметър по сантиметър. Всички черни пътища и пътеки, които водят от реката към града.
— Може да се изплъзне, правил го е и друг път.
— И къде ще отиде, сабра? В посолството си? Там можеш да го смяташ за труп. В бонската или федералната полиция? Ще го натоварят в брониран микробус и ще го докарат тук. Няма къде да отиде.
— Това вече го чух, когато напусна Париж. Чух го и когато пристигна в Бон. И на двете места допуснахме грешки, които ни струваха много часове. Казвам ти, в момента съм по-разтревожен, отколкото съм бил през три войни и цял живот, изпълнен с безредици.
— Бъди разумен, Хаим, и гледай да се успокоиш. Той няма други дрехи, няма паспорт, нито някакви документи за самоличност, няма пари. Не говори езика…