Тъмнокосият млад немец се поколеба, сякаш не искаше да отговори, но все пак го направи, като се наведе напред, за да го чуе Джоел.
— Няма да е много редно студент по право да помага на някого при съмнителни обстоятелства.
— Точно затова се обърнах към вас — бързо заобяснява Джоел в ухото на студента. — Аз съм адвокат и въпреки дрехите, които нося, съм солиден адвокат. Просто попаднах на неподходящ американски клиент и бързам да напусна страната с първия сутрешен самолет.
Младежът го изслуша, разгледа внимателно лицето на Джоел и кимна.
— Значи този вид хотели не са подслон, който бихте търсил при нормални обстоятелства?
— Избягвам ги винаги когато мога. Просто реших, че няма да е зле тази нощ да остана незабелязан.
— В Бон има много малко подобни места, господине.
— Това прави чест на Бон, адвокате — Конвърс огледа кафенето и преобладаващата клиентела и му хрумна нова идея. — Нали е лято! — заговори напрегнато. — Наоколо няма ли младежки пансиони?
— Има, но пансионите около Кьолн и Бон са пълни най-вече с американци и холандци. Другите, където може би има свободни места, са далече на север, към Хановер. Но ми се струва, че има още едно решение.
— Какво?
— Лятото, господине. Стаите, които обикновено се дават под наем на студенти, през летните месеци са почти празни. В къщата, където живея, на третия етаж има две празни стаи.
— Мислех, че живеете наблизо.
— Това беше отдавна. Родителите ми се пенсионираха и отидоха при сестра ми в Манхайм.
— Страшно бързам. Може ли да тръгваме? Тази вечер ще ви платя каквото мога, а утре ще ви дам още.
— Нямаше ли да вземете първия самолет сутринта?
— Преди това трябва да посетя две места. Можете да ме придружите, за да ми покажете къде са.
Младежът и Джоел се извиниха, но знаеха, че няма да липсват на компанията. Студентът тръгна към вратата за фоайето, но Конвърс го хвана за лакътя и посочи изхода към улицата.
— А багажът ви, господине? — изкрещя немецът.
— Утре можете да ми услужите с бръснача си! — изрева в отговор Джоел и задърпа младежа към вратата. На празен стол до маса недалеч от изхода видя оставена смачкана платнена шапка. Наведе се, взе я и я държа пред гърдите си, докато стигна вратата и излезе на паважа, следван от студента.
— Накъде? — попита той и нахлупи шапката.
— Насам — отвърна младият немец и посочи очуканата козирка над входа на съседния хотел.
— Да вървим — рече Джоел и пристъпи напред.
Спряха, по-точно Джоел спря пръв, хвана студента за раменете и го върна в сградата. По улицата се носеше черна закрита кола, която рязко зави и закова под козирката. От задните врати изскочиха двама мъже и се втурнаха към входа. Джоел извърна глава под погледа на младия немец. Позна и двамата, бяха американците, които го чакаха на летището преди осем нощи с надеждата да го заловят, надежда, която очевидно не беше ги напуснала. Черната кола се изтегли от осветеното пространство и се прикри в сянката. Зави зад ъгъла и зачака. Катафалка, готова да приеме товара си.
— Was ist los?54 — попита младежът, неспособен да прикрие страха си.
— Нищо, нищо — Конвърс го пусна и приятелски го потупа по рамото. — Това да ти е за урок, адвокате. Разбери кой е клиентът ти, преди да се полакомиш за голяма сделка.
— Ja — опита да се усмихне младият немец, но не успя. Очите му бяха приковани в черната кола.
Минаха бързо покрай паркирания автомобил. Огънчето на цигарата на шофьора просветваше в мрака. Джоел нахлупи още по-ниско шапката и извърна глава от сънародника си.
Слава Богу, ранното утро настъпи без произшествия, ако не се брояха вилнеещите в главата му мисли. Студентът, който се казваше Йохан, му беше осигурил стая в пансиона, чиято собственица беше очарована да получи сто марки наем. Набави му и марля, лейкопласт и йод за раната. Конвърс спа дълбоко, но на пресекулки. Будеха го страхове, пренесени в зловещи сънища. В седем часа вече беше буден.
Имаше бърза работа и разбираше рисковете, но в момента се нуждаеше най-вече от пари. Компетентният и плъзгав Ласкарис от Миконос беше превел по сто хиляди долара в банки в Париж, Лондон, Бон и Ню Йорк чрез общоприетата практика парите да се теглят с цифрен шифър вместо с подпис. След това Ласкарис му беше предложил да не се опитва да помни четири дълги и коренно различни комбинации от числа, а да телеграфира в службите на „Американ Експрес“ в четирите града в продължение на три месеца да пазят съобщение за… кого, господин Конвърс? Трябва да бъде име, което да значи нещо за вас, но да е неразгадаемо за другите. Ще бъде вашият код и няма да имате нужда от допълнително идентифициране, както е в някои телефонни банки във вашата страна… Нека е Шарпантие. Дж. Шарпантие.