— Срещали ли сте някога човек със статут на непълноправен гражданин? — заинтересува се Джоел и започва да изписва последната редица цифри. — Познавам един студент по право, който ще открие много празноти в клетвената ви декларация.
— Има още, но нали заявихте, че ще я подпишете?
— Не се съмнявам, че има още, но ще я подпиша — Джоел бутна листа с цифрите към банкера. — Ето. Само ми дайте парите. Сто хиляди щатски долара минус вашата комисионна. Искам две трети от тях в долари и една трета в марки. Не искам банкноти по-големи от шест хиляди марки и петстотин долара.
— Ще се получи голям куп, господине.
— Ще се справя. Моля ви, колкото може по-бързо.
— Това цялата сума ли е? Разбира се, не бих могъл да знам това, преди контрольорите да сканират „подписа“ ви.
— Цялата е.
— Това ще отнеме няколко часа, naturlich.
— Какво?
— Правилата, политиката — дебелият разпери безпомощно ръце.
— Не разполагам с няколко часа!
— Нищо не мога да направя.
— Не можете ли? Хиляда долара… за вас.
— Един час, господине.
— Пет хиляди?
— Пет минути, приятелю.
Конвърс излезе от асансьора. Грапавият новопридобит пояс за парите беше по-неудобен от онзи, който си беше купил в Женева, но нямаше смисъл да се отказва от него. Подарък от банката, заяви Лахман, който гушна към дванайсет хиляди марки. Петте минути бяха силно преувеличени, помисли Джоел и погледна часовника на стената. Наближаваше един без петнайсет. Ритуалът беше отнел над половин час — от „посвещаването“ му до потвърждаването на „подписа“ с помощта на електронни скенери, които можеха да открият и най-малкото отклонение от почерка. Очевидно в немските банки никой не смееше да прави грешки при извършването на съмнителна операция. Правилата се спазваха до границите на незаконното и всеки се криеше зад изпълнението на заповеди.
Конвърс се запъти към вратите в бронзови рамки, но зърна студента Йохан, седнал на мраморна пейка. Изглеждаше не на място, но това никак не го смущаваше. Младежът четеше някаква банкова брошура или по-точно се правеше, че я чете. Очите му се стрелкаха над страницата и наблюдаваха множеството, кръстосващо мраморния под. Конвърс кимна и Йохан го видя, стана от пейката и изчака Джоел да стигне изхода, преди да го последва.
Беше се случило нещо. Отвън на улицата хората тичаха в двете посоки, но най-вече надясно, чуваха се викове, задаваха се въпроси на висок глас, отговаряше се гневно и неясно.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита Конвърс.
— Не знам — отвърна застаналият до него Йохан. — Трябва да е нещо неприятно. Хората тичат към будката на ъгъла. Вестниците.
— Да купим един — реши Джоел и докосна лакътя на младежа.
— Attentat! Mord! Amerikanische Botschafter ermordet!56
Вестникопродавците крещяха и раздаваха вестниците, като грабеха монети и банкноти, без да си правят труда да връщат ресто. Надвисваше усещането за разрастваща се паника, което настъпва, когато се случи нещо неочаквано, предвестник на по-големи нещастия. Хората около тях дърпаха вестниците, очите им пробягваха по заглавията и колоните под тях.
— Mein Gott! — извика Йохан, като погледна сгънатия вестник вляво от себе си. — Убит е американският посланик.
— Господи! Вземи вестника! — Конвърс хвърли няколко монети в будката, а младият немец дръпна вестника от протегнатата ръка на продавача. — Да се махаме оттук! — извика Джоел и се вкопчи в ръката на студента.
Но Йохан не помръдваше. Стоеше в средата на възбудената тълпа, втренчен във вестника, с разширени очи и разтреперани устни. Конвърс разблъска с рамене двама мъже и задърпа младежа напред. Сега и двамата бяха заобиколени от нервни, протестиращи немци, които се блъскаха, за да се доберат до будката.
— Вие! — викът на Йохан се задави от непоносим страх.
Джоел дръпна вестника от ръцете на студента. В средата на първата страница бяха разположени две снимки. Отляво бе убитият Уолтър Перигрин, американски посланик във Федералната република. Отдясно беше поместена снимката на американски Rechtsanwalt — една от малкото немски думи, които Джоел знаеше и която означава адвокат. Лицето на снимката беше неговото.
20
— Не! — изрева Джоел, смачка вестника в левия си юмрук и впи пръстите на дясната си ръка в рамото на Йохан. — Каквото и да пише там, е лъжа! Не съм участвал в това! Не разбираш ли какво целят? Ела с мен!
— Nein! — изкрещя младият немец и се огледа панически, защото разбра, че гласът му се губи в лудницата около тях.