— Werner! Antworten Sie doch!71
Мълчание.
Шофьорът се разтревожи. Тръгна заднишком, приклекнал, и започна внимателно да разглежда хълма от смет. Подритваше предметите, които попадаха в краката му и въртеше глава. Джоел знаеше какво трябва да направи, беше го правил и преди. Да отклони вниманието на убиеца, да го привлече по-близо до мястото на срещата и да се отдалечи.
— Ох! — простена Конвърс и добави на ясен английски: — Боже мой!
В същия миг изпълзя до далечния край на стената от релси и надникна от другата й страна. Главата му остана скрита в сянката.
— Werner! Wo sind!… — немецът се изправи, очите му се насочиха към мястото, от което чу звуците. Внезапно се затича с насочен пред себе си пистолет като човек, тръгнал да притисне в ъгъла ненавистна твар. Английските думи го водеха към омразния враг.
Шофьорът се прехвърли направо над релсите, беше нащрек, оръжието бе насочено напред. Стреля в трупа и придружи гърмежите с отмъстителен крясък.
Джоел застана на колене, прицели се и два пъти натисна спусъка. Немецът отскочи от релсите и се завъртя, от гърдите му изригна кръв.
— Някои печелят — прошепна Конвърс, докато се изправяше. Беше си припомнил думите на човека във влака за Емерих.
Намираше се в блатото, а дрехите държеше над главата си, вдигнал ръка. Беше пропълзял през железопътната линия надолу по гъстата трева към блатистата влага. Там имаше вода, а това беше единственото нещо, което го интересуваше. Водата беше благодат независимо дали осигуряваше път за бягство, или пречистваше изтощеното тяло. И това бяха уроци, научени преди години. Седеше гол на наклонения бряг на блатото и сваляше пояса с парите, като се чудеше дали банкнотите вътре не бяха се намокрили, но нямаше сили да го отвори и провери.
Все пак пребърка всички джобове на дрехите, които беше съблякъл от палачите на Лайфхелм. Не беше сигурен дали нещата са ценни или не. Парите бяха без значение с изключение на дребните банкноти. Шофьорските книжки бяха със снимки, в пластмасови калъфки, не си струваше риска да ги използва. Имаше зловещ на вид нож, дългото му острие изскачаше при докосване на бутон в дръжката. Запази го. Намери и евтина запалка-еднодневка, гребенче и два спрея за освежаване на дъха след повече пийване. Оставаха личните вещи — ключове, медальон във формата на четирилистна детелина, снимки. Не пожела да ги погледне. Смъртта си беше смърт и в нея приятел и враг се изравняваха. Интересуваше се единствено от дрехите. Те бяха втората възможност, която бе използвал в джунглата преди цяла вечност. Беше се напъхал в изтърканата униформа на разузнавача и на два пъти враговете не бяха стреляли по него. Вместо това му бяха помахали.
Избра дрехите, които му подхождаха най-добре, и ги облече, а останалите хвърли в блатото. Както и да изглеждаше, приликата с академичния учен в туид, която беше пробвал в Бон, беше нищожна. Сега можеше да мине за човек, работещ на Рейн, член на екипажа на някой шлеп. Беше се спрял на сакото на шофьора — тъмно, от груб вълнен плат, с шлицове отстрани, отдолу облече синята му джинсова риза, като преди това изпра кръвта около дупките от куршумите. Панталоните бяха на помощник-палача, от кафяво кадифе, без ръбове, леко разкроени над глезените. Нито единият нямаше шапка, а неговата беше някъде в сметището. Налагаше се да купи или да открадне. Без шапка, с която да закрива част от лицето си, се чувстваше гол, като без дрехи.
Легна на сухата гъста трева, вперил очи в небето. Слънцето изчезваше зад невидимия хоризонт.
24
— О, проклет да съм! — възкликна изисканият мъж с буйна бяла грива. Гъстите му, почти побелели вежди се вдигнаха изумено. — Не сте ли момчето на Моли Уошбърн?
— Моля? — рече армейският офицер на съседната маса в банкетната зала на ресторант „Ам Тулпенфелд“ в Бон. — Познаваме ли се, господине?
— Едва ли ме помните, майоре… Извинете, че прекъснах разговора ви — южнякът отправи извинението към седналия срещу офицера плешивеещ мъж на средна възраст, който говореше английски с подчертан немски акцент. — Но Моли просто няма да прости на бедния стар кореняк на Джорджия, ако не каже „здрасти“ на сина й и не го почерпи една чашка.
— Боя се, че нищо не разбирам — отбеляза Уошбърн приветливо, но неохотно.