Колкото и да беше странно, първата нощ във Везел беше и най-трудната, и най-лесната. Трудна, защото нямаше представа къде да търси, а лесна, защото всичко се уреди съвсем бързо и логично.
Най-напред се отби в една аптека и си купи марля, лепенки, дезинфекционно средство и евтина шапка с козирка. След това влезе в мъжката тоалетна на близко кафене и изми лицето си. Проми и раната и здраво я пристегна с лепенката, като съедини кожата от двете страни. Точно когато привършваше лечението си, чу познати думи и натрапчива мелодия, изпълнявана от млади, дрезгави гласове: „Напред, Уисконсин… Напред, Уисконсин… напред към слава…“
Певците бяха група студенти от германското дружество към университета на щата Уисконсин, както научи по-късно, тръгнали на екскурзия с велосипеди през Северен Рейнланд. Приближи се непринудено към младежа, който поемаше нови халби с бира от бара, и се представи като негов сънародник. Разказа му абсурдната история как отишъл при някаква проститутка и го нападнал сутеньорът й, който задигнал паспорта му, без да предполага, че има пояс с пари. Бил уважаван бизнесмен, който имал нужда да си отспи, да дойде на себе си и да се обади във фирмата си в Ню Йорк. Но за жалост не говорел немски, та би ли му помогнал студентът срещу сто долара?
Получи утвърдителен отговор. Надолу по улицата имаше невзрачен хотел, където не задаваха въпроси. Младежът плати стаята и занесе на Конвърс, който чакаше отвън, квитанцията и ключа.
Прекара целия вчерашен ден в път. Следваше пътищата, успоредни на железопътната линия, докато стигна до градче на име Халден. Беше по-малко от Везел и на изток от гарата имаше мръсен промишлен район. Но единственият „хотел“, който успя да открие, беше голяма, грозна къща в края на редица от други грозни къщи с надписи ZIMMER. 20 MARK72 на двата прозореца на първия етаж и един по-голям над входната врата. Беше пансион. Няколко къщи по-долу, под светлината на уличната лампа, се вихреше разгорещен спор между възрастна жена и младеж. Над тях няколко съседи се бяха облакътили по прозорците и очевидно слушаха. Джоел също се заслуша в спорадичните думи, изстрелвани на английски с тежък акцент.
— … Там е отвратително! Das habe ich ihm gesagt73. Не желая да остана, чичо! Ще се върна в Германия! По-добре да се запиша в „Баадер-Майнхоф“! Das habe ich ihm gesagt.
— Narr!74 — пропищя жената, обърна се и се заизкачва по стъпалата. — Schweinehund!75 — изрева тя, отвори вратата, влезе и я тръшна зад гърба си.
Младежът вдигна очи към публиката по прозорците и сви рамене. Няколко души изръкопляскаха и той направи преувеличен, театрален поклон. Конвърс се приближи, от опит глава не болеше.
— Много добре говорите английски — започна той.
— И защо не? — отвърна немецът. — Пет години съм мъкнал чували с хранителни стоки, за да го науча. Трябваше да замина при брат й в Америка. Аз казвам nein, а те ja! Заминах! Там е ужасно!
— Съжалявам да го чуя. Аз съм американец и харесвам немския народ. Къде бяхте?
— В Йорктаун.
— Във Вирджиния?
— Nein! В град Ню Йорк.
— А, в този Йорктаун.
— Ja, вуйчо ми има две месарници в Ню Йорк, в квартала, който наричат Йорктаун. Тъпотия, както казват в Америка!
— Съжалявам. Защо?
— Заради Schwarzen и Juden76! Ако говориш като мен, черните те ограбват, като те заплашват с ножове, а евреите — с помощта на касовите си апарати. Викат ми Хайни и Наци. Веднъж казах на един евреин много мило и вежливо, че ме лъже в сметката, а той се развика да се махам от магазина му, иначе щял да извика ченгетата! Бил съм лайно, така каза! Ако носиш скъп немски костюм и харчиш много немски пари, не те наричат така. Но ако си момче, което разнася поръчки и се мъчи да научи нещо, те ритат по задника! Какво съм виновен аз! Баща ми по време на войната е бил четиринайсетгодишен.
— Отново повтарям, че съжалявам. Наистина. Не е в наш стил да обвиняваме деца.
— Тъпотия!
— Може би ще успея да ви компенсирам за преживяното. Загазил съм, защото съм тъп американец. Но ще ви платя сто долара…
Младият немец с удоволствие го настани в пансиона. Не беше по-добър от хотела във Везел, но водата беше по-гореща, а тоалетната — по-близо до вратата на стаята му.
Тази нощ е по-различна от всички, които прекарах в Германия, мислеше Джоел, докато гледаше през улицата към жалкия хотел в Емерих. Тази нощ можеше да премине в Холандия. При Корт Торбеке и самолета за Вашингтон. Човекът, когото бе вербувал, беше малко по-възрастен от другите, които му бяха помагали. Беше моряк на търговски кораб от Бременхавен, дошъл в Емерих да се срещне със семейството си, с което не се разбираше. Беше направил синовното посещение и след като майка му и баща му го бяха наругали, беше се върнал при хората, които обичаше най-много — в бара на брега, при завоя на реката.