— Говориш ли английски?
— Ja — изкашля немецът. — Говоря… английски.
— Какви са заповедите ти?
— Да те проследя. Само да те проследя. Не стреляй! Аз съм Angestellte! Нищо не знам.
— Какъв си?
— Наемник!
— На „Аквитания“!
— Какво?
Човекът не лъжеше, беше прекалено уплашен. Конвърс вдигна пистолета и натисна с дулото лявото око на немеца, перфорираният заглушител се заби в орбитата му.
— Ще ми повториш точно какво са ти наредили! Истината… ще позная, ако ме излъжеш… Говори!
— Да те проследя!
— И?
— Ако слезеш от влака, да се обадим в полицията. Където и да е. След това… заповедта ни беше да те убием, преди полицията да дойде. Но аз не бих го направил! Кълна се в Бога, че никога не бих го направил! Аз съм добър християнин. Обичам дори евреите! Безработен съм!
Джоел го удари с пистолета по главата, издърпа го зад един сандък и зачака. Не знаеше колко дълго стоя така, беше изгубил представа за времето. Пазачът се върна по-скоро пиян, отколкото трезвен, и се скри в своята клетка-канцелария под голата крушка.
Обитателите на другите клетки не бяха толкова спокойни. Миризмата на човешка кръв възбуди кучетата. За няколко минути вагонът се превърна в същинска лудница. Кучетата ръмжаха и лаеха, започнаха да се мятат върху стените на клетките. Котките, предизвикани от кучетата, засъскаха и замяукаха. Извиха гърбове с настръхнала козина. Пазачът се обърка и уплаши. Сви се в стола зад металната мрежа и надигна бутилката с уиски. На два пъти погледна към поставения зад стъклото лост на стената на няколко сантиметра над писалището му. Трябваше само да вдигне стъклото и да го дръпне.
— Rheine! Nächste Station, Rheine!82
Последната спирка преди Оснабрюк. Не след дълго немецът щеше да дойде в съзнание и ако Джоел не го гледаше в този момент, щеше да закрещи и аварийният лост щеше да бъде дръпнат. Освен това във влака имаше още един човек, нает да го проследи и убие. Да остане още малко там, където беше, значеше да се затвори в капан. Трябваше да слезе.
Влакът спря и Конвърс се хвърли към дръжката на вратата, движението му предизвика гняв и объркване у затворените животни. Отмести резето, отвори тежката врата и се втурна в предния вагон. Затича по пътеката — може би свещеникът бързаше към нечий смъртен одър; извиняваше се, докато разблъскваше слизащите пътници, мислеше само за това, че трябва да слезе, преди изпадналият в безсъзнание мъж да бъде открит, да бъде дръпнат лоста и във влака да прозвучи тревога. Стигна до изхода и скочи от второто стъпало на перона, огледа се и се втурна към сянката на гарата.
Беше свободен. Беше жив. Но се намираше на километри от старицата, която чакаше своя пастор.
31
Валери тичаше, без да смее да погледне назад, но когато се насили да обърне глава, видя, че офицерът спори с шофьора на военната кола. След секунди стигна до ъгъла на авеню „Мадисън“ и отново погледна зад себе си. Офицерът тичаше подир нея и с всяка крачка скъсяваше разстоянието. Втурна се през улицата в момента, когато светофарът светна червено и ревът на клаксоните огласи гнева на няколко шофьори.
На десет метра пред нея спря такси, обърнато на север, и възрастен мъж летаргично излезе на паважа с уморен, нежелаещ да приеме утрото вид. Вал се върна на платното на улицата и се втурна към вратата на таксито. Отвори я и седна вътре, докато стреснатият мъж получаваше рестото.
— Хей, госпожо, какво правите? — извика тъмнокожият шофьор. — Трябва да се качвате откъм тротоара! Някой автобус ще ви направи на кайма!
— Съжалявам! — проплака Вал и се сгуши на седалката. Нямаше какво да губи! — Мъжът ми ме преследва и няма да го преживея, ако ме удари отново! Толкова ме боли! Той е офицер.
Възрастният отскочи от таксито и тръшна вратата. Шофьорът се извърна и я погледна, а едрото му черно лице излъчваше подозрение.
— Наистина?
— Цяла сутрин съм повръщала от ударите му.
— Офицер? В армията?
— Да! Няма ли да тръгнете най-сетне? — Вал се сви още повече. — Вече е на ъгъла! Ще пресече улицата и ще ме види!
— Не се безпокойте, госпожо — рече шофьорът, пресегна се спокойно и заключи задните врати. — Права сте! Тича като луд. Вижте му само ордените! Човек не би повярвал, че е такова лайно… извинете, госпожо. Слабичък е, нали? Повечето зли хора са слаби. Компенсират, така казват психиатрите.
— Тръгвайте най-сетне!
— Законът е съвсем точен, госпожо. Задължение на всеки шофьор на обществено превозно средство е да се грижи за удобството на клиентите си… Служих в пехотата и отдавна чакам такъв случай. Нали няма да се отречете от думите, които казахте?