— Стига сме гледали тези глупости — каза той. — Събличай се. Не е толкова студено.
Пиха горещо кафе, седнали на една пейка, обгърнати от величието на природата. Държаха се за ръце и беше изпитала такава любов към него, че едва сдържа сълзите си.
В момента изпитваше същата любов и стана от стола, за да отпъди нахлулите чувства. Не беше време за това. Трябваше да прекоси половината свят и да избегне Бог знае колко хора, които я търсеха.
Беше й казал, че „толкова“ я обича. Любов ли беше или нужда от опора? Беше му отвърнала с думите „мили“, не, беше казала много повече, беше много по-конкретна. Беше казала „мили, единствен мой“. Дали този отговор беше рожба единствено на паниката й?
Няма нищо по-лошо от неизвестността, мислеше Джоел, докато разчиташе в светлината на фаровете надписите по пътя. Караше вече седем часа без прекъсване, след като в град Хаген си купи карта, докато пълнеше резервоара. Седем часа, а според картата още беше далече от граничния пункт, който беше избрал. Причината бе в незнанието му, в липсата на информация дали колата на Хермионе Гайнер е обект на издирване през първите часове, след като напусна Оснабрюк. В момента несъмнено я търсеха официално от полицията, но в началото на пътуването можеше да си спести няколко часа по магистралите, които не се осмели да използва, в случай че „Аквитания“ се е втурнала към къщата на Гайнер след разговора му с Вал. Пътуваше по криволичещи второстепенни пътища, пилотският му поглед не изпускаше слънцето и неотменно следваше южната посока, докато стигна Хаген. С напредване на времето второстепенните пътища станаха неизбежни. Хермионе Гайнер и откачената й банда вече се бяха оплакали в полицията за откраднатата кола. Джоел нямаше представа дали щяха да успеят да убедят полицаите, че лелята на Валери е ощетената страна, но открадната кола си е открадната, независимо дали я кара свети Франциск Асизки или Джак Изкормвача. Трябваше да остане на второстепенните пътища.
Мина през Лененщат и Крайцтал, при Бендорф прекоси Рейн и по западния бряг стигна до Кобленц, Обервезел и Бинген, зави на юг към Нойщат, на изток към Шпрайер и отново към Рейн. Пое пак на юг през граничните градове на Елзас и Лотарингия и се озова в Кел. Там смяташе да се прехвърли във Франция. Решението му се основаваше на факта, че преди няколко години Джон Брукс го изпрати в Страсбург, френския град отвъд реката, на някакви извънредно скучни преговори, в резултат на които Джоел се разходи из града и излезе с кола извън него. Остана очарован от природните красоти. Няколко пъти пропътува с лодка нагоре-надолу по Рейн и сега се сети за фериботите, които кръстосваха реката между кейовете на Германия и Франция. И най-вече си спомни за тълпите в Страсбург. Тълпите винаги му бяха помагали, а сега особено се нуждаеше от тях.
Оставаха му още три-четири часа път, но трябваше да спре и да подремне. Беше крайно изтощен, не помнеше откога не е спал. А пред него бяха Шамони и Вал. Беше й казал, че я обича. След толкова години успя да го изрече и усещаше невероятна лекота. „Мили, единствен мой.“ Дали беше искрена? Или просто го подкрепяше?
„Аквитания“! Не мисли за нищо друго и влез във Франция!
Полетът от Лос Анжелис до Париж над Северния полюс мина без сътресения. Осветените от луната ледени пейзажи на най-северната част на света бяха хипнотично спокойни и навяваха мисълта за вечна безкрайност. Всичко друго изглеждаше без значение за Вал, когато гледаше надолу от стратосферата. Но спокойствието не можеше да продължи вечно и самолетът кацна в Париж.
— По работа или за почивка идвате в Париж, мадам? — попита служителят на контролно-пропусквателния пункт, като взе паспорта и въведе името й в компютъра.
— Un peu de l’un et de l’autre.
— Vous parlez français?
— C’est ma langue préférée. Mes parents étaient parisiens83 — обясни Вал и продължи на френски: — Художничка съм и ще преговарям с някои галерии. Естествено, ще искам и да попътувам… — спря, защото забеляза, че очите на служителя се вдигнаха от монитора и започнаха да я изучават. — Какво има? — попита тя.
— Нищо тревожно, мадам — отвърна той, вдигна телефона и тихо каза няколко думи, които тя не можа да долови поради шума в голямата зала на митницата. — Един човек желае да разговаря с вас.
83
По малко и от двете. — Вие говорите френски? — Това е любимият ми език. Родителите ми бяха парижани (фр.). — Бел. пр.