— Как иначе можеш да го прочетеш?
— Като рицари!86
— И маса — прекъсна я Конвърс. — Рицарите на кръглата маса.
— Но не от легендата за крал Артур, не за Камелот. Нещо по-близко, много по-близко. Племена… американско коренно население. Американски индианци.
— Алгонкин87. Кръглата маса!
— Хотел „Алгонкин“ — извика Валери. — Това е, това е искал да каже!
— Ще разберем след минути — каза Джоел. — Иди поръчай разговор.
Чакането беше непоносимо и безкрайно. Конвърс се оглеждаше в огледалото, по лицето му бе избила пот, солта дразнеше белезите и очите му. Още по-показателно беше, че ръцете му трепереха и не му достигаше въздух. Обади се телефонистката на „Алгонкин“ и Вал поиска да я свържат с господин Маркъс. Настъпи тишина и когато телефонистката се обади повторно, Джоел едва се сдържа да не запрати слушалката в огледалото.
— Имаме регистрирани двама гости с името Маркъс, госпожо. С кой от двамата желаете да разговаряте?
— Какъв скапан ден! — избухна Вал и стресна Конвърс с думите си. — Оня нещастник, шефът ми, ми нареди веднага да се обадя на господин Маркъс в „Алгонкин“ и да му предам покана за обяд. А сега изчезна на някаква среща и ме остави да се оправям сама. Извинете, не исках да си го изкарвам на вас.
— Няма нищо, миличка, и при нас има такива.
— Не бихте ли ми помогнала? Кажете ми малките имена и фирмите, в които работят двамата. Може би те ще ми подскажат нещо.
— Разбира се. Само да погледна в регистъра. А, ето ги. Маркъс, Майрън, „Шугърманс Ориджинал Репликас“, Лос Анжелис. И Маркъс, Питър… май няма почти нищо повече, сладурче. Пише само Джорджтаун, Вашингтон.
— Този е. Питър. Сигурна съм. Благодаря, мила.
— Радвам се, че ти помогнах. Сега ще му звънна.
Опрял прегънатия „Ню Йорк Таймс“ на коляното си, Питър Стоун запълни последните две думи от кръстословицата и погледна часовника си. Телефонът иззвъня. Стоун се вторачи в него, пулсът му се ускори, а гърлото пресъхна. Никой не знаеше, че се е настанил в „Алгонкин“ под името Маркъс. Никой!… Не, имаше един човек, но той в момента се намираше във въздуха и летеше от Ноксвил, Тенеси. Какво се беше объркало? Или той беше сгрешил по отношение на Меткаф? Дали уж разгневеният офицер от Военновъздушното разузнаване не бе от онези? Дали инстинктът му, изострен от години ровене и сортиране на боклуци, не беше му изневерил? Стана от стола и бавно, обзет от страх, тръгна към нощната масичка. Вдигна настойчиво звънящия телефон.
— Да?
— Алън Меткаф? — тихо, но твърдо попита женски глас.
— Кой? — Стоун беше толкова смаян от името, което чу, че не можа да се съсредоточи и да помисли!
— Извинете. Вероятно са ме свързали с друга стая.
— Чакайте! Не затваряйте! Меткаф е на път за тук.
— Съжалявам.
— Моля ви, за Бога! Бях уморен, бях заспал. Денонощно сме на крак… Меткаф. Говорих с него преди два часа, каза ми, че ще препрограмира телефонния си секретар, че някой се опитва да се свърже с него от един часа през нощта. Трябваше да се махне оттам. Беше убит един летец. Не беше злополука! Разбирате ли ме?
— Защо трябва да разговарям с вас? — попита жената. — За да засечете откъде се обаждам ли?
— Изслушайте ме — започна отново Стоун с вече напълно контролиран глас. — Дори да исках да… а аз не искам… това е хотел, не е частен телефон и за да ви засека, ми трябват най-малко трима души при кабелите и още един на централата. И дори при такава организация ще им трябват поне четири минути да изолират жицата и да изпратят сигнал в засичащото устройство, което в началото ще ни даде само областта, в която се намирате, а не номера на телефона ви. Ако се обаждате от чужбина, ще ни трябва още един човек, но само ако останете на телефона над шест минути… А сега, за Бога, дайте ми поне две!
— Говорете. Бързо.
— Вие сте умна жена, госпожо Де Пина, но направихте малък пропуск.
— Де Пина?
— Да. Бяхте забравила телефонния указател отворен на сините страници с правителствени телефони. Когато стана инцидентът в Невада, направих проста връзка и преди два часа разбрах, че съм бил прав. Меткаф се озова на обаждането ми от автомат на летището. Един генерал е разговарял с него надълго и нашироко и той се присъединява към нас. Избягахте не от когото трябва, госпожо Де Пина. Но ако разсъждавам правилно, човекът, при когото отивахте, сега слуша разговора ни.
— Тук няма никой!
— Моля ви, не ме прекъсвайте, трябва да използвам всяка секунда — гласът на Стоун внезапно укрепна. — Лайфхелм, Бертолдие, Ван Хедмер, Абрамс. И пети човек, който не можахме да идентифицираме, англичанин, който се е покрил дълбоко. Не знаем кой е, но той съществува, използва складове в Ирландия, товарни кораби и отдавна забравени летища за транспортиране на материали, които не би трябвало да напускат страната. Ние подготвихме досиетата, Конвърс! Ние ви ги изпратихме! Вие сте адвокат и знаете, че щом споменах името ви, се самообвинявам или върша самоубийство, ако някой записва разговора ни. Но да продължа. Включихме ви чрез Престън Холидей в Женева. Изпратихме ви да съберете материали за съдебен процес, за да успеем да ги провалим с минимални загуби. Но сгрешихме! Оказа се, че са много по-напреднали, отколкото подозирахме ние. Да, ние, но не и Бийл. Беше абсолютно прав и поради тази причина е мъртъв! Между другото, той беше „човекът от Сан Франциско“. Петстотинте хиляди долара бяха негови, той е от богато семейство, което освен пари му е оставило в наследство и съвест. Спомнете си за Миконос! Какво ви каза там за смисъла на живота. От прославен военен стана учен, а после убиец. Това сигурно е убило и част от него… Спомена, че сте го притиснал за няколко неща, които не е възнамерявал да ви казва. Мнението му беше, че сте добър юрист и че изборът ни е сполучлив. Престън Холидей беше негов студент в „Бъркли“ и когато преди година и половина започна всичко, когато Холидей разбра какво прави Делавейн и как използват самия него, отиде при Бийл. За останалото можете да се сетите сам.