Като по команда трима от наемниците на Ребъл, Конвърс не разбра точно кои, се откъснаха от групата и запълзяха в широка дъга към отсрещната страна на пристана. Приблизително сред минута и половина — най-дългите, които Джоел беше преживявал — през нощния морски бриз прозвучаха приглушени гърмежи. Последвалите ги звуци бяха почти недоловими, падащите тела бяха подхванати от ръце и положени на земята. Наемниците се върнаха и Джони Реб махна с ръка да продължат напред. Накараха Конвърс да остане последен, като го докосваха по рамото да не мърда и го задминаваха. Стигнаха до единствения осветен прозорец на постройка 2. Ребъл се изправи и внимателно проточи врат на сантиметри над рамката на прозореца. Обърна се и поклати глава. Групата продължи.
Добраха се до пространството между постройки 1 и 2. Всички предпазливо притичаха един по един, като клякаха, щом стигаха до ъгъла на постройката, и се втурваха напред. Беше ред на Джоел. Той застана на колене и се изправи.
— Horst? Bist das du?90 — извика дрезгав глас и от вратата нагоре по циментираната пътека излезе мъж.
Конвърс замръзна. Останалата част от групата беше вече далеч зад ъгъла на постройка 1, а звуците на Северно море, което се разбиваше в скалите, заглушаваха гласа на мъжа. Джоел се постара да не изпада в паника. Беше сам и ако се паникьосаше, можеше да провали операцията, да разруши комплекса на Шархьорн и да убие всички, включително и Конъл Фицпатрик, ако наистина беше там.
— Ja — чу се да казва той и свърна в сянката, дясната му ръка посегна към ловджийския нож. Не можеше да се довери на пистолета в тази тъмнина.
— Warten Sie einen Augenblick! Sie sind nicht Horst!
Джоел сви рамене и зачака. Стъпките се приближиха, на рамото му се стовари ръка. Той се извъртя и стисна дръжката на ножа с такава сила, че почти блокира мисълта за ужасното нещо, което трябваше да извърши. Хвана мъжа за косата и му преряза гърлото.
Потисна напъна да повърне и издърпа трупа в най-дълбоката сянка. Главата едва се крепеше към тялото. Притича през откритото пространство и настигна другите. Никой не беше забелязал, че го няма. Всеки надничаше в по един от четирите осветени прозореца. Джони Реб беше отминал първия и последователно, твърдо и бързо посочваше в различни посоки. Всеки от мъжете кимваше отривисто и се втурваше нататък. Атаката трябваше да се проведе незабавно. Конвърс подаде глава над перваза на последния прозорец и погледна вътре. Веднага разбра защо бърза Ребъл. Вътре имаше десет часовои в униформи, непринадлежащи на нито една армия. Всички вземаха оръжията, гледаха часовниците или гасяха цигарите си. След това, още по-застрашително, запроверяваха пълнителите на пушките и автоматите си. Някои от тях се засмяха и издигнаха гласове, сякаш искаха нещо за сметка на другите. Джоел не разбра думите. Отстрани се от прозореца и се сблъска с Джони Реб, който беше залегнал.
— Излиза патрул, нали? — прошепна Конвърс.
— Не, синко — отвърна южнякът. — Това е взвод за разстрел. Току-що получи заповедите си.
— Боже мой!
— Ще ги проследим незабелязано. В края на краищата може и да откриеш приятелчето си Фицпатрик.
Следващите минути бяха като от роман на Кафка, поне според Джоел. Десетте мъже се наредиха в колона по един и излязоха през вратата, водеща към постройка 2. Внезапни прожектори осветиха плаца, лъчите очевидно бяха изключени, когато взводът стъпи на бетона. Двама мъже с автомати в ръце хукнаха към постройка 4, отключиха я и дръпнаха резетата на тежката врата. Втурнаха се вътре, като крещяха заповеди и палеха лампите.
— Alles aufstehen! Raus! Mach schnell! Schnell!
След няколко секунди измършавели оковани фигури, облечени в дрипи, излязоха навън и запримигваха от силната светлина. Някои едва ходеха и бяха подкрепяни от други, по-силни. Десет, двайсет, двайсет и пет, трийсет и двама, четирийсет, четирийсет и трима. Четирийсет и трима затворници на „Аквитания“ отиваха на екзекуция! Насочваха ги към бетонната стена пред платформата в другия край на плаца.
Всичко стана с истеричната сила на развилняла се тълпа! Осъдените внезапно се разбягаха в различни посоки, а намиращите се най-близо до въоръжените часовои ги удариха през смаяните лица с веригите на оковите си. Проехтяха изстрели, трима затворници паднаха и се загърчиха на земята. Взводът за разстрел вдигна пушките.
— Напред, ловци на морски котки! — изрева Джони Реб и цялата група се втурна в мелето и пусна в употреба пистолетите. Тихият им пукот се смесваше с оглушителните експлозии на оръжията без заглушители.