Загледах се в диктофона, на който записвах всичко по случая „Ханаан“, и се протегнах, за да позвъня на Мери.
— Какво става? — попита тя, като си подаде главата в моя офис.
Въздъхнах.
— Преуморена съм.
Мери ме погледна изпитателно.
— Какво ще кажеш за чаша прясно кафе?
Отвърнах й с усмивка:
— Звучи страхотно. Донеси и на двете по една чаша. Ще се възползвам от компанията ти.
Харлън Додсън се обади около четири и тридесет, за да ме попита защо още не съм му изпратила моите файлове по завещанието на „Ханаан“. Обясних му, че съм била заета с други неща и ще му ги изпратя през следващите няколко дни. Той ми отправи бегла заплаха, че ще предупреди Измаел Ричардсън колко мудно действам, после затвори.
В шест часа открих, че непрекъснато записвам на диктофона едно и също изречение. Прибрах го и реших да си ида вкъщи. Една топла вана и ранно лягане изглеждаха чудесна перспектива.
Купих си следобедния „Трибюн“ по пътя за метрото и открих обявата, докато чаках северната линия:
До видеоизнудвача: …Ще сменя моята лента за твоята. Моята е по-добра. За част от записа отиди до ОРД, терм. 3, главното ниво, СЗ част, дам. 00, №3, кош. дам. прев., чете. сл. обед. Джо О.
Кошчето за дамски превръзки в кабинка №3 на дамската тоалетна, в северозападната част на главното ниво на терминал 3 на летище „О’Хеър“. Утре следобед. Иди и го хвани, Кевин.
Ози доприпка от спалнята, когато отворих вратата на моя апартамент. Застинах. В спалнята светеше. Отстъпих назад в антрето и се протегнах за чадъра, който висеше на най-близката закачалка.
Щом грабнах чадъра с две ръце, Пол Мейсън излезе бавно от моята спалня.
— Какво правиш тук? — сопнах му се.
— О! — каза Пол с широко отворени очи. — Това съм просто аз, Рейчъл. — И вдигна ръце във въздуха с глупава усмивка.
Ози се върна при Пол с размахваща се опашка. Пол свали едната си ръка и потупа Ози по главата.
— Отговори ми на въпроса, по дяволите. Какво правиш тук?
— Хей, успокой се. Оставям съобщения на проклетия ти телефонен секретар от три дена. Накрая се отказах и реших да дойда, за да ти покажа какво открих. Портиера го нямаше, така че се качих направо тук. — Той се усмихна. — Ключът ми още става. Боях се да не си сменила бравата, след като се разделихме.
— Значи просто дойде да ми досаждаш вкъщи, а? Да те вземат дяволите, Пол. Нямаш право да правиш това.
— Хей, съжалявам. Успокой се. Нямаше да използвам ключа, ако знаех, че си вътре. Почуках на вратата, извиках твоето име. Нямаше те. — Той сви рамене. — Така че реших да вляза и да ти оставя съобщение заедно с това, което намерих. — Той погали Ози по главата. — Старият Ози със сигурност беше щастлив да ме види, нали, момче? — Ози седеше пред Пол, а опашката му удряше по пода.
Аз влязох навътре.
— Дай ми този ключ! — казах аз и протегнах ръка.
Пол бръкна в джоба на джинсите си и извади ключа. Взех го.
— Никога повече не прави така, никога!
Моя грешка, добре. Нека да я забравим. Имам да ти показвам страхотни неща. Обещавам ти, че след това ще си тръгна. — Той вдигна ръка. — Честна скаутска. Това ще ти хареса.
Поклатих глава и се опитах насила да се усмихна.
— Ти наистина си кретен. Добре де, какво толкова мислиш, че имаш?
— Мисля? Нека ти припомня, че говориш с човек, който вероятно знае повече за Сам Спейд и Майк Хамър от всеки друг в тази страна.
— Почакай малко, Пол. Да четеш за детективи не е като да бъдеш такъв. Аз съм чела „Голямата река с две сърца“ около десет пъти и все още не се хващам на въдицата. — Стоях на една ръка разстояние от Пол, достатъчно близко, за да усетя познатата миризма на неговия одеколон. Бях раздвоена между желанията да го целуна или да го ударя по главата с чадъра. Не бях достатъчно силна да направя последното. Но поне за момента имах сили да удържа на първото.
— Ти искаш доказателство? — попита Пол с намигване. — Погледни какво съм оставил на бюрото ти.
Последвах го до спалнята. Той повдигна голям плик от бюрото. Беше надраскал кратка бележка за мен върху плика.
— Бях в стаята за микрофилми в лабораторията вчера следобед и днес сутринта — каза той, като разкъса плика. — Започнах с 1985, като прегледах седмиците преди всяко едно от тези четири издания. — Размести гладките фотокопия. — Погледни какво намерих.
Той ми подаде четири фотокопирани страници от класифицираната секция. На всяка страница, обградени с червено, имаше съобщения за Ханаан в същия вид, в който и аз ги бях намерила — с име на станция от метрото, време (винаги след полунощ) и определен ден.