Чух приближаващи се стъпки от единия край на коридора. Спуснах се покрай ръба на аквариума за акули към средата на стаята.
Точно тогава видях Пол Мейсън. Той се беше свил под една от стоманените маси, близо до другия край на дългото помещение. Гледаше ме с подивели очи, без да показва, че ме познава. Изразът на лицето му спря крачките ми — това беше само страх.
Преди да успея да продължа, стъпките зад мен прозвучаха в стаята близо до аквариума за акули и спряха. Вкопчих се за една от масите, краката ми трепереха, раменете ми увиснаха.
— Здравей, Кент — промълвих най-накрая. Бавно се завъртях.
Бях напълно права. Кент Чарлс стоеше до тялото на Джо Оливър. Държеше, топка влажна хартия в едната си ръка и тъмно кожено куфарче в другата. Той се усмихна и очите му се присвиха. Усмивката му беше ледена.
— Здрасти, Рейчъл — каза той. Гласът му беше спокоен, почти безразличен.
— Всичко свърши — казах аз, опитвайки се да овладея гласа си.
— Свърши ли? — Той се намръщи. Беше си свалил сакото, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. — Какво свърши?
— Ти и Ханаан.
— А, Ханаан. — Той заобиколи аквариума за акули. — Домашния любимец на Маршал. — После пусна хартията на пода и постави куфарчето върху ръба на една голяма мивка, по средата между мен и аквариума за акулите. Бяхме на 30 фута един от друг, разделени от средния ред аквариуми, мивки и стоманени маси.
— Ние знаем за теб и Ханаан, Кент.
Той сви рамене.
— Нямам представа за какво говориш.
— Джо Оливър беше капан — казах аз. — Няма никаква видеокасета с Ричардсън и Синди Рейнолдс. — Ъгълчето на устата му потръпна, но лицето му остана безразлично. — Синди е жива — продължих аз — и полицията арестува един от твоите хора. Той призна. Ние знаем за фалшивата газова експлозия в апартамента й. Знаем всичко за правилата на твоя Ханаан. — Поех дълбоко въздух, опитвайки се да запазя гласа си спокоен. — Ченгетата чакат долу. — Защо ли наистина не бях извикала полицията? Вкопчих се още по-здраво в масата, за да не позволя на ръцете си да треперят.
Кент ме наблюдаваше с присвити очи.
— Защо уби Джо? — попитах аз.
Очите му проблеснаха.
— Самозащита. Повиках този задник следобеда. Два часа след като му изпратих съобщението, че няма да има сделка. Мислех, че ще го хвана неподготвен. Промених си гласа. Казах му да се срещнем тук горе в шест и петнадесет. Той дойде навреме, но когато му поисках лентата, той я хвърли в аквариума и се опита да ми извади пистолет. Трябваше да го застрелям.
— Ти така или иначе щеше да го убиеш — казах аз.
Той сви рамене.
— Може би. Но не в гърдите.
— Защо претърси апартамента ми? — попитах аз. Трябваше да поддържам разговора, за да дам на Пол шанс да направи нещо.
— За да видя какво беше открила. Пол ми каза, че пазиш много от нещата си вкъщи. — Той се усмихна. — И да те по-раздрусам малко. Може би да те уплаша. — Той поклати глава. — Май те подцених. Кога разбра, че аз съм този, който нахълта в апартамента ти?
— Отгатнах току-що. Подозирах мнозина и ти беше един от тях. Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, Пол също бе заподозрян. Но се замислих дали си ти, когато отговори на позвъняването ми за Пол онази вечер. Ти каза, че ще дойдеш веднага, защото аз съм само на пет минути. — Направих пауза. — А ти никога преди това не си бил в апартамента ми. Как можеше да знаеш, че е само на пет минути път от жилището на Пол? — Озърнах се бързо наоколо. Не виждах Пол от мястото си.
— Не е лошо — каза Кент. — Разбира се, Пол би могъл да ми покаже твоята улица.
— Знам. И точно така си помислих. Не исках убиецът да е някои, който ми харесва. — Потреперах. — Ти претърси и кабинета ми, нали?
Кент повдигна вежди.
— Какво намери в моя?
— Достатъчно, за да знам, че трябва да те следя — изръмжа той.
— Какво имаше в ковчега?
Кент поклати глава.
— Добре, че разбрах за допълнението към завещанието навреме — каза той. — Измаел се опита да запази всичко скрито-покрито, но тоя палячо Додсън беше толкова загрижен да спаси задника си, че ми разказа всичко. Искаше да ме убеди, че няма нищо общо с написването му.
— Какво имаше в ковчега? — попитах аз отново.
— Четири изрезки от вестници, ксерокопие на онази книга „Ханаан“ и компютърна разпечатка от 1985. Компютърната разпечатка съдържаше всичко, което Маршал беше направил тогава: времена, места, имена, системата на лотарията, въобще всичко. Моето име се споменава там няколко пъти.
— Какво направи с тези неща? — попитах аз.
— Ти как мислиш? — усмихна се Кент. — Натъпках всичко в мелачката за хартия в нашата фирма. — Той постави ръце на куфарчето.