— Защо?
— Трудно е да ти обясня — казах аз. — Бе сякаш единственото правилно нещо, което можех да направя.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Имаше множество дребни неща.
— Какви?
— Клиентите. Всички тези големи юридически компании, борещи се да спечелят още пари. — Присвих рамене. — Беше тривиално. Затова реших да започна да работя сама, да имам своя собствена практика.
— Звучи благородно и много истински — каза тя, усмихвайки се. Имаше трапчинки.
Аз също се усмихнах.
— Предполагам, че си права.
Отпих от кафето.
— Най-вече бях отегчена. Знаеш ли поговорката „Да бъдеш и едновременно да не бъдеш в рейса“?
— Разбира се.
— През четвъртата година, докато работех в „Абът и Уиндзър“, разбрах, че съм вън от рейса. На някои хора им харесва това — да седят край пътя и да се подиграват с всички пътуващи в рейсовете, минаващи покрай тях. — Въздъхнах. — Това не е добър начин да се живее. Накрая единственият зрител на представлението си ти самата. Много е депресиращо. Когато разбрах, че съм вън от рейса, реших да си намеря друг.
— Успя ли? — попита Синди.
— Така мисля. Имам добра практика, интересна работа, почтени клиенти, не трябва да се прекланям пред старшите съдружници. Все още не е рейс. По-скоро като вагон на метрото.
Синди се усмихна.
— Съжаляваш ли?
— Малко. — Отпих от кафето си. — Понякога искам да имам някой млад сътрудник, който да се занимава с юридическите изследвания. Но аз харесвам да работя за своя сметка. Особено когато в съда противник ми е фирма като „Абът и Уиндзър“.
Тя поклати глава, усмихвайки се.
— Това е добре за теб. — Синди отпи още кафе и после сбърчи вежди. — И така, защо си тук?
— „Абът и Уиндзър“ се занимават с наследството на Маршал. Те ме наеха, за да изясня някои неща. От колко време познаваш Маршал?
— От около две години.
— Колко пъти вие двамата… е, сте се виждали?
Тя замълча за момент.
— Приблизително два пъти месечно през последните шест месеца. Всяка втора сряда на месеца. Преди това — веднъж месечно.
— За какво си говорехте?
Тя се усмихна.
— За всекидневни неща, просто обичайните приказки. За времето, за новините. Понякога той говореше отвлечено за някой свой съдебен случай — даване на показания под клетва, за апелативни спорове, исковете на „Ин ре Ботълс и Канс“.
— Споменавал ли е някога нещо за Ханаан?
— Ханаан? — Тя се намръщи, докато мислеше. — Не, до колкото си спомням.
— А за домашно животно?
— Не.
— Някога чувала ли си за домашно животно на име Ханаан?
Тя поклати отрицателно глава.
— Никога не съм чувала за Ханаан.
— Спомняш ли си нещо друго, за което сте си говорили? Каквото и да е? — попитах аз.
— Не, не си спомням. — Тя замълча за момент. — Когато се срещнахме за първи път, той ме разпитваше за конкурса. Не знам защо се интересуваше.
— Какъв конкурс?
Тя се изчерви.
— Конкурсът за красавици „Мис Съединени щати“.
— Не те разбирам.
— Аз участвах в него, Рейчъл. През 1985 година. Преди да срещна Греъм. Заех третото място.
— Да не се шегуваш?
— Не. През 1985 година бях „Мис Илинойс“. — Тя се усмихна.
— Поздравявам те.
— Все едно, че е било през някой друг живот.
— В много такива конкурси ли си участвала?
— Оттогава не. — Тя допи кафето си. — Започнах славната си кариера на шест месеца. Обявиха ме за най-сладкото бебе в Пеория. Нали знаеш конкурсите, които вестниците спонсорират и публикуват снимката на „най-сладкото бебе“, което обикновено се усмихва широко с беззъбата си уста.
— Велико е.
Синди се изправи.
— Ще донеса мляко и плодове. Гладна ли си?
— Не, благодаря.
Тя замълча за момент и после се усмихна.
— Ще ти покажа нещо.
Отиде до спалнята и донесе оттам албум, пълен с вестникарски изрезки и снимки, и го постави върху масичката за кафе. Името й бе изписано със златни букви на обложката: Синтия Ан Рейнолдс. Тя се наведе напред и разтвори албума на първата страница.
— Наслаждавай се — каза тя, сочейки първата страница. — Ще се върна след малко.
Облегнах се на дивана и се вгледах в избелелите вестникарски изрезки от „Пеория нюз“. „СЙНТИЯ — НАЙ-СЛАДКОТО БЕБЕ НА ГОДИНАТА“ бе заглавието над първата снимка, показваща едно усмихнато голо бебе с панделка на врата, легнало по корем. До снимката с ръка бе написано следното: „3/12/63 П.Н. — Синтия извоюва първата си награда! Това е само началото за моята сладка принцеса!“
Синди се върна с чаша кисело мляко и ябълка. Отряза си парче от ябълката, след като седна по турски на дивана. Разгъна роклята си върху скута си.