И двете се разсмяхме.
Тя спря да се смее и се намръщи.
— Тази случка с Греъм Маршал. Господи, това наистина бе шок за мен. — Тя погледна ябълката в ръката си и леко я завъртя. — Не го харесах още от самото начало. Можеше да бъде истински мръсник. Не можеш дълго да поддържаш такъв тип взаимоотношения с мъж, без да изпитваш някакви чувства.
— Трябва да е било ужасно преживяване.
— Не бе приятно, Рейчъл. Той изглеждаше ужасно, докато лежеше тук на килима. И очите му. Никога няма да ги забра вя. Бе толкова уплашен. — Тя поклати леко глава. — Като малко момче.
Синди извади от джоба си носна кърпичка и издуха носа си. Изправих се и се приближих до прозореца. Синди се концентрира върху киселото мляко, бавно загребвайки от него с лъжица.
— Господи, Рейчъл — каза тя накрая, — какво ли са си помислили в болницата, когато са го приели по бански костюм?
Обърнах се към нея. Тя се усмихваше. Очите й бяха леко зачервени.
Аз също се усмихнах.
— Мога да си представя.
Върнах се и седнах срещу нея.
— Аз също съм се чудила. Винаги ли носеше тези снаряжения?
— През повечето от времето. Той харесваше гумата.
— Не е ли странно? — попитах аз.
Тя се усмихна.
— Всъщност не е толкова странно за завършил право в Йейл.
— Наистина ли?
— От опит знам, че тези от Йейл харесват такъв тип неща. Те са чудати типове. Изглежда, че гумата им допада.
— Само на тези от Йейл ли? — попитах аз.
— Виж — каза тя, усмихвайки се, — всеки юридически факултет си има свои особености. Забелязала съм основните.
— Например какви?
— Ти къде си завършила?
— В Харвард — отвърнах аз.
— Отличен пример — каза тя. — Те обичат английското.
— Английското?
— Камшици, вериги. Обичат да бъдат унижавани.
— Може би е страничен ефект на трите години обучение по метода на Сократ.
— Да. Не знам какво ги правят бедните момчета в Кеймбридж. Слушай! — Тя се облегна назад и присви очи. — Имах един клиент от Харвард — старши съдружник тук, в града, — който идваше при мен с куфарче, пълно с инструменти за изтезание. Обичаше да го връзвам.
— Той от Харвард ли бе?
— Да. Не мога да ти кажа името му — привилегия на клиентите на проститутките, нали знаеш. — Тя намигна.
— Какво ще кажеш за тези от Мичигън?
— Мичигън, Мичигън… чакай да се сетя. Петима клиенти съм имала оттам.
— И?
— Трябва да ти кажа, че повечето от тях са бързаци.
— Не те разбирам.
— Ранна еякулация.
Засмях се.
— Рейчъл, аз съм сериозна. Ти назоваваш името на университета, а аз ще ти разкажа за техните номера. Всичко съм виждала.
— Трябва да напишеш книга.
— Не, благодаря. Кажи ми нещо за теб. Имаш ли любовници, които са адвокати?
— Не, откакто завърших.
— Мисля, че това е добра идея.
— Какво правиш през деня? — попитах я аз.
— Чета. Все още имам ангажименти като фотомодел. Гърдите сега са на мода. Това ми напомня, че трябва да си тръгнеш. Имам сеанс в агенцията за фотомодели след един час. Ще снимат плажни принадлежности. Извинявай.
И двете се изправихме.
— Благодаря ти, Синди. Отдели ми толкова време.
— Няма защо, Рейчъл. — Тя ми подаде бележника. — Помогнах ли ти с нещо?
— Всичко, което успея да открия за Маршал, може да ми помогне. — Заключих куфарчето си и я последвах до вратата.
— Позвъни ми, ако се нуждаеш от помощ. — Тя се усмихна и отвори вратата. — Приятно ми бе с теб. Наистина.
— На мен също. Пази се, Синди.
— Ти също, Рейчъл.
Глава 7
Следващата стъпка бе „Абът и Уиндзър“. Обадих се на секретарката си по телефона от рецепцията.
— Току-що пристигнах — казах аз на Мери. — Някакви съобщения?
— Малко. Повечето могат да почакат. Но тази Меги Съливан се обажда два пъти. Гласът й звучеше разтревожено.
— За какво?
— Не поиска да обясни. Казах й, че може да те намери в „Абът и Уиндзър“.
— Окей. Ще се върна след около час.
Хелън Марстън ме чакаше на бюрото си и държеше в ръце кафява папка.
— Имахме ли късмет? — заинтересувах се аз.
— Мисля, че да — отговори тя. Последвах я в офиса на Маршал.
— Какво изскочи?
— Департаментът за съхранение на файловете е вкарал в компютъра искането ми. Нищо за Меги Съливан. Но това — тя сочеше кафявата папка — очевидно е файл с име „Ханаан“. Не зная какво да правя с него.
Отворих папката и извадих единствения лист от бяла компютърна хартия на редове. В средата на горния край на листа с печатни букви бе изписано: „Дневник на Ханаан“. Подзаглавието в една колона бе отпечатано следното: