— Същото искам и аз — казах аз. — Ще уведомя фирмата за кражбата и ще видя дали те ще поискат да продължа да се занимавам със случая. Ако не поискат, мога да работя за теб, като предполагам, че те няма да имат нищо против.
— Ами ако поискат да продължиш да работиш за тях?
— Тогава ще си остана с тях — отговорих аз.
— А какво ще стане с мен?
— До известна степен твоите интереси се покриват с тези на фирмата. Но може да възникне и противоречие между тях.
— В какъв смисъл? — заинтересува се тя.
— Свързано е с бъдещите плащания за грижата и поддръжката на гроба…
— Виж, не ме е грижа за парите за грижата и поддръжката на гроба. — Меги стана и отново започна да обикаля из офиса. — Не парите ме безпокоят. В гробището си имам един разровен гроб и това може да навреди много лошо на бизнеса ми. Искам ти да намериш ковчега и да ми го върнеш обратно. Имам възможност да ти платя за това.
— Нека първо да поговоря с фирмата — казах аз. — После ще ти се обадя.
— Добре. — Тя отново седна на фотьойла.
— Как вървят нещата със зоологическата градина? — попитах аз.
— Трудно е да се каже — отговори тя, поклащайки глава. — Ще ги видя отново и ще им кажа, че е крайно време да решат какво да правят. Вчера музеят им отказа. Мисля, че имам шанс. Другата им възможност е да го продадат на предприятие за претопяване на мазнини.
Меги се изправи и тръгна към вратата.
— Дай ми отговор днес.
— Ще ти дам. Късмет със зоопарка.
След като тя си тръгна, Мери показа главата си в стаята.
— Значи това е собственичката на гробището? — попита тя.
— Да. Някой е откраднал Ханаан.
— Боже мой! Ти се шегуваш.
— Де да беше така! Този случай е странен.
— Какво ще правиш по-нататък? — попита тя.
— Ще разкажа на Измаел Ричардсън какво се случи и ще разбера дали иска да продължа да работя за него.
Започнах да преглеждам по-ранните телефонни съобщения.
— Има още едно съобщение за теб — каза Мери. — Вдовицата на мистър Маршал се обади. Каза, че може да те приеме у тях в два и половина часа днес следобед. Искаш ли ад реса й?
— Не. Имам го.
— Господи, Рейчъл, защо някой ще ограбва гробище за домашни животни? Кога са заровили животното?
— През 1986 година.
— Странно.
Едва бяхме привършили обяда си с Мери, когато от „Абът и Уиндзър“ ми донесоха голям дебел плик. В него имаше копие от последното завещание на Греъм Андерсън Маршал III, копие от допълнението към това завещание и кратка бележка от една от секретарките на Измаел Ричардсън: „Мистър Ричардсън помоли да ви изпратя приложените документи.“
Завещанието бе дълго тридесет и две страници. Бе издържано в тежкия стил на адвокатите, занимаващи се с наследства. За този стил не е достатъчно да се каже, че бащата завещава своята колекция от пощенски марки на сина си. Вместо това се пише, че той дава, завещава, предава, предоставя и т.н. така наречената колекция от пощенски марки. Гореописаната колекция да бъде предадена и доставена, освободена от всякакви искове, със запазено право върху чуждо имущество и ипотеки. Или, с други думи, синът му да вземе проклетите марки.
Прегледах всичките дарения, споменати в завещанието, повечето във вид на предмети, като си отбелязах дарението от петдесет хиляди долара за колежа „Барет“ и петдесетте хиляди долара за Масачузетското историческо общество.
Добавката към завещанието бе дълга само три страници. В нея бе описано всичко, което Измаел Ричардсън ми бе разказал: задължението на управляващия партньор да бъде съпопечител на фонда, изискването този съпопечител да се занимава с грижата и поддръжката на гроба, нареждането „Абът и Уиндзър“ да му плащат два пъти по-високо възнаграждение от часовата му тарифа за тези услуги. Тя да бъде в сила двадесет и една години след смъртта на последния адвокат, член на управителния комитет на „Абът и Уиндзър“ по времето на смъртта на Маршал. Тоест бе обвързано с древното и наистина неразбираемо (поне за адвокати) правило против вечното ползване на наследството.
Прочетох още веднъж параграфа, свързан с доставката на цветя на гроба четири пъти годишно: на 19 март, на 27 юли, на 11 септември и на 29 ноември. Втренчено гледах тези да ти, а после ги записах в бележника.
Последният параграф от завещанието сигурно бе накарал Измаел Ричардсън да се замисли. Маршал „умоляваше“ адвокатската си фирма „…да уважи и да изпълни простите, но важни за него неща, посочени в добавката към завещанието. Дори ако гражданското право не ви задължава да изпълнявате тези условия, аз се надявам и моля моите съдружници, специално управляващия съдружник да поеме моралното задължение да изпълнява горепосочените условия, които аз го моля да уважи. Искам само да отбележа с тези условия малката си роля, която имах във вечния живот на Ханаан“.