И сега седях, гледайки втренчено през прозореца, докато Измаел Ричардсън обмисляше поръчката ни. Долу под нас покрай авеню „Мичигън“ младите секретарки и служители седяха на тревата близо до Института за изящни изкуства и обядваха или просто се грееха, на слънце. В далечината — зад черната сграда на небостъргача и бавното движение по крайбрежната улица — езерото Мичигън блестеше под лъчите на ослепителното августовско слънце. Дъга от платноходки се поклащаше във водите на пристанището Монро.
— Приятна гледка — каза Ричардсън.
— Изкусителна — му отговорих.
— Понякога — усмихна се той. Измаел Ричардсън сякаш бе роден да изпълнява длъжността управляващ съдружник на голяма юридическа фирма. Лицето му бе загоряло, с ясни черти, гъстата му коса бе бяла и вълниста, очите му — бледосиви. — Как върви работата ти, Рейчъл?
— Заета съм достатъчно — отговорих аз.
— Чудесно — отвърна той, докато разгъваше салфетката и я поставяше на скута си.
Мъж със сребриста коса и сив костюм на дребно райе се приближи до масата ни.
— Здравей, Измаел — рече той.
— Здравей, Чарлс. Радвам се да те видя.
— Коя е тази красива млада жена?
— Рейчъл Голд. Мис Голд, това е Чарлс Уинтроп. Мистър Уинтроп е президент на банката „Лейк Мичигън“.
— Здравейте, мис Голд. Приятно ми е да се запозная с вас.
— На мен също.
Подадохме си ръце.
— Мис Голд е наша бивша сътрудничка, Чарлс. Бе част от екипа на „Ботълс и Канс“. Сега работи самостоятелно.
Уинтроп ми се усмихна.
— Това е чудесно, нали? — Той се обърна към Измаел Ричардсън: — Ще присъстваш ли следобед на събранието на борда на директорите?
— Ще бъда там, Чарлс.
— Трябва внимателно да обсъдим сливането на предприятията. — Той ми се усмихна. — Радвам се, че се срещнах с вас, млада госпожице. Пожелавам ви успех в практиката ви.
Насилих се да кажа „благодаря“ и се усмихнах. Бях на 29 години, член на Илинойската адвокатска колегия и ветеранка на повече от дузина федерални и щатски съдебни процеси и апелативни спорове. Но за Чарлс Уинтроп все още бях момиченце.
Уинтроп се върна на масата си. Повечето от масите бяха заети — адвокати, банкери, служители на корпорации обсъждаха проблеми и чертаеха стратегии между пържолите и салатите във фалшивата катедрала.
Измаел Ричардсън взе клубната бланка от бялата покривка и извади от вътрешния джоб на сакото си златна писалка.
— Реши ли какво ще поръчаш за обяд?
— Ще се възползвам от препоръката ви и ще взема печена бяла риба. Също и малка салата с доматен сос и чай с лед.
— Добър избор — каза той. Записа поръчката ни и направи знак на келнерката.
Измаел Харисън Ричардсън се присъединил към „Абът, Уиндзър, Харисън и Рейнолдс“ през 1939 година след дипломирането си в Харвардския юридически факултет с четвъртия най-висок резултат в историята му, както гласи легендата. Тогава фирмата се състояла от шестима адвокати. Сега, половин век по-късно и с две имена по-кратка — в „Абът и Уиндзър“ работеха повече от 400 адвокати. Във Вашингтон, Лос Анжелос, Лондон, Тайпе и Рияд имаше нейни клонове. Преди осем години Ричардсън бе провъзгласен за управляващ съдружник, което в юридическите фирми е еквивалент на председател на борда на директорите. През април бе навършил седемдесет. Тържеството бе проведено в съюзния клуб и листата на поканените включваше председателя на Върховния съд, бившия вицепрезидент на САЩ и ръководни служители на няколко многонационални компании. Листата на поканените заемаше повече от половин колона във вестник „Сън Таймс“ на следващия ден.
Въпреки че беше най-старият действащ съдружник на фирмата, Ричардсън практикуваше още и изглеждаше много младежки за възрастта си. През последната година от работата ми при „Абът и Уиндзър“ той бе проявил по-голяма издръжливост от един 52-годишен съдружник и двама млади членове на нюйоркската фирма „Милбанк, Туид, Надли и Маклоу“ по време на маратонските преговори за рефинансирането на заем за един от клиентите на Ричардсън — Аржентина. Тримата адвокати от „Уолстрийт“ бяха излезли от главната зала за преговори, олюлявайки се, в десет и петнадесет минути вечерта. Ричардсън остана в залата още един час, за да издиктува крайните изменения на документите за рефинансиране, а след това шофьорът му го закара за седмичната му игра на покер. Всяка сряда вечер той и петима висши съдружници от големи чикагски фирми играеха покер.