— Хайде — казах на Синди и двете претичахме през улицата.
Мъж в сива униформа седеше на гишето в средата на фоайето. Бе се подпрял на облегалката на стола си и гледаше миниатюрен телевизор, поставен на ръба на гишето. Бялата пластмасова табела върху гишето оповестяваше, че всички посетители трябва да се разписват тук.
— Добър вечер — казах аз, като стигнах гишето.
Пазачът ни погледна и дигна ръка към главата си.
— Добър вечер, момичета — отвърна той и погледна отново телевизора, от който се чуваха слабите звуци на оръжейна престрелка.
Надвесих се над книгата за посетители и взех химикалката. Последният запис бе на Джон Доу от един часа и тридесет и седем минути след полунощ. Погледнах часовника си: един часа и тридесет и девет минути. В графата „Обект за посещение“ Джон Доу бе записал „Рейнолдс и Хендерсън“, четири десет и втори етаж.
Аз записах Бриджит О’Шонеси и Нора Чарлс и един часа и четиридесет и една минути.
Отидохме до експресния асансьор. Тъкмо се канех да натисна копчето със знак „нагоре“, и спрях.
— Какво става? — попита Синди.
— Почакай за секунда. Имам една идея. — Отново се върнах при охраната. — Има ли нещо нередно с експресния асансьор? — попитах аз.
Пазачът вдигна поглед от телевизора.
— Какво да му има?
— Натиснах бутона, а той не иска да слезе.
— Едва утре на обяд ще могат да го поправят. Понякога им отнема доста време.
— Сигурен ли сте, че не са го спрели някъде?
Той се наведе напред и погледна екрана на малък терминал на гишето.
— Нека да видим. Това е асансьор номер четири. Горе на тридесет и шестия етаж е. Натиснете отново бутона, и ще видите, че той ще дойде при вас.
— Благодаря ви.
Върнах се обратно при Синди и натиснах бутона. Десет секунди по-късно пазачът извика:
— Той идва, госпожо.
— Мисля, че той е на тридесет и шестия етаж — казах на Синди. — Ти остани тук. Нека сама се кача горе. Дай ми десет минути. Ако не сляза дотогава, помоли охраната да се качи с теб.
— Сигурна ли си, че искаш сама Да се качиш, Рейчъл? Нямаш дори пистолет.
— И да имам, не знам какво да правя с него.
Вратите на асансьора се разтвориха и аз влязох вътре.
— Не се тревожи — казах аз. — Няма да му се изпречвам. Само искам да проверя къде е отишъл. Запомни, ела при мен само ако аз не сляза до десет минути.
— Късмет, Рейчъл — каза Синди и вратите на асансьора се задвижиха.
— Благодаря — отвърнах, докато вратите се затваряха. Поех дълбоко въздух и асансьорът тръгна нагоре.
Глава 32
Качих се с асансьора на тридесет и шестия етаж. От дясната страна на коридора бе входът за юридическата фирма на „Перини и Оливър“. От лявата страна се разполагаха офисите на фирмата за недвижими имоти „Кранц, Хедбърг и Дишер“. Стъклените врати и на двете фирми бяха отворени и чистачките от нощната смяна бяха в осветените рецепции и на двете фирми. Пълна жена с бяла риза и синя кърпа на главата привърши бърсането на прах в приемната на „Кранц, Хедбърг и Дишер“ и отиде в друга стая. Влязох в празната приемна. Някъде от офисите се чуваше приглушеният звук на прахосмукачка. Отидох до количката на чистачките, взех един бял парцал и аерозолна бутилка с препарат за почиства не на прозорци.
Пет минути по-късно, преструвайки се, че чистя стъклата на входната врата на „Кранц, Хедбърг и Дишер“, видях мършавия мъж да излиза от офисите на „Перини и Оливър“. Пликът бе изчезнал.
Изчаках, докато влезе в асансьора, после се промъкнах в офисите на „Перини и Оливър“.
Оскар Перини бе починал преди десет години от рак на белия дроб, а по онова време фирмата се състояла само от него, Джо Оливър и един сътрудник. След смъртта на Перини Джо Оливър бе превърнал фирмата в една от най-известните юридически кантори в Средния запад, занимаващи се със съдебни спорове. Изпълняваше значителна роля в повечето от съдебните спорове, провеждани в Чикаго, и участваше в някои от най-големите дела в страната, включително и в четири от тези на „Ин ре Ботълс и Канс“.
На жаргона на адвокатите тези които се занимават с тъжби и жалби, са „акули“. Сред тези акули Джо Оливър бе сравняван с голямата бяла акула. Въпреки че въобще не приличаше на такъв — мършав, прегърбен мъж с добре поддържана козя брадичка, ястребов нос и очила с тъмни рамки, дигнати нагоре върху гъстата му сива коса, — самото присъствие на Джо Оливър удвояваше стойността на процеса. Греъм Маршал с неохотно уважение го описваше като стар речен плъх.