Пренавих касетата, сложих я обратно в плика до съобщението за шантаж и ги заключих в куфарчето си. На вратата се почука. Бяха Бени и Меги.
Бени дишаше тежко.
— Поздравления. Къде е Синди?
— Не се е прибрала още. Ще си дойде скоро. Е? — попитах аз.
— Всичко стана като по ноти — отговори Бени. — А при теб? Къде те отведе мършавият мъж?
— До сградата на „Първа илинойска банка“ — отвърнах аз. — Загубих го на тридесет и шестия етаж. Синди сигурно е там горе с охраната.
Не исках да им разказвам за касетата, докато не поговорех със Синди.
— Ами вашият човек?
— Имаш предвид Антонио Росино ли? — попита Меги.
— Така ли се казва?
— Да. Проследихме го до дома му — каза Бени. — Аз и този револвер „Съливан“, ей там.
Меги се засмя.
— Не го изгубихме, нали?
— Госпожа Парнели Джоунс — Бени насочи показалеца си към Меги — трябва да изкара опреснителен курс за закона и правилника за движение по пътищата.
И двамата избухнаха в смях.
— Какво се случи? — попитах аз.
— Мъжът изгаси светлините си и ние го загубихме — обясни Меги. — Бе твърде далеч пред нас.
— След това той включи фаровете си — каза Бени. — Бе се насочил на север, а ние все още се движехме на запад, като всички обикаляхме покрай игрището за голф. После тази луда до мен ми извика да се държа здраво и запраши направо през игрището, през живия плет и премина диагонално през деветте дупки на игрището. Подскачахме над пясъчни дупки, плъзгахме се по тревата, блъскахме се в малки дръвчета.
— Млъкни, приятелю — каза Меги. — Кажи какъв е краят! Нали не го изпуснахме?
— Не — отвърна Бени. — Следвахме го до дома му.
— Къде живее той? — попитах аз.
— „Парк Ридж“ — отговори Бени и извади сгънат лист хартия от джоба на панталоните си. Разгърна го. — Триетажна къща в квартал „Асбъри“. Адресът е на Антонио Росино.
— Как открихте името му?
— Видяхме го да влиза в сградата — каза Меги.
— Няколко минути по-късно лампите на третия етаж светнаха — рече Бени. — Виждахме го как се разхожда. Аз влязох във фоайето и потърсих името му на пощенските кутии.
— Добра работа сте свършили, приятели.
На вратата се почука.
— Рейчъл? — извика Синди.
Отворих вратата и я пуснах да влезе.
— Слава тебе, Господи, ти си добре — каза тя.
— Какво се случи? — попитах аз.
— Мъжът слезе десет минути след като ти го последва. Изчаках още пет минути. Безпокоях се много. Повиках пазача. Той бе сигурен, че си се качила на тридесет и осмия етаж. Аз го уверявах, че е тридесет и шестия. Първо претърсихме тридесет и осмия етаж, а после тридесет и шестия. Господи, бях изплашена до смърт. Изкрещях от радост, като видях бележката ти на гишето.
Бени ни закара със Синди до апартамента ми в четири часа и тридесет минути сутринта. Трите етажа стълби ми приличаха на западния склон на Монт Еверест. Ози ме поздрави с една голяма влажна целувка, очевидно доволен, че най-после съм си вкъщи. Отидох до кухнята да му донеса кучешка бисквита.
Синди ме последва и наля и на двете ни по чаша мляко.
— Аз наистина не изгубих този мъж в банковата сграда — казах аз.
Синди ме погледна объркана.
— Искам ти да си първата, която ще види това — извадих дебелия кафеникав плик от чантата ми. — Той остави това в офиса на Джо Оливър.
Сложих плика върху масата.
Очите на Синди се отвориха широко, щом го взе.
Наблюдавах я, докато изваждаше видеокасетата и бележката.
— О, боже мой! — Тя закри лицето си с ръце и поклати глава. Като ме погледна, очите й бяха пълни със сълзи.
— Ти гледа ли я?
— Не цялата.
— Бени и Меги?
— Не. Само аз.
— Бедният Джо. Господи, бедният човек.
— Откъде са намерили касетата?
— Не знам.
— Всички твои клиенти ли получават касета?
— Не. Това е допълнителна услуга.
— Кой е снимал това? — попитах, сочейки видеокасетата.
— Аз. Нагласям камерата и двамата да сме на фокус и с дистанционното управление я включвам.