Намръщих се.
— Какво правят клиентите ти с видеокасетите? — поинтересувах се аз, като преодолях вътрешното си нежелание.
Синди присви рамене.
— Предполагам, че ги гледат. Един клиент ми подхвърли идеята да направя моментални снимки на двама ни. Ще се учудиш, като разбереш, колко много от тях искат видеокасети.
— Клиентите отнасяха ли със себе си касетите?
— Разбира се. — Синди ме погледна, намръщи се, а после разтвори широко очи. — О, не!
— Какво? Какво има?
— Касетата на Джо Оливър бе в апартамента ми.
— Кога?
— До края. До експлозията. Или поне до деня, когато заминах на снимки в Дюни.
— Къде?
— В един сейф в стената. Зад една от картините във всекидневната.
— Защо?
— Джо ме помоли да му я пазя. За няколко седмици. Искаше да намери сигурно място. Не желаеше да я държи в офиса или в дома си.
— Той единствен ли беше?
— Единствен какво?
— Единствен ли те беше помолил да му пазиш касетата.
— Не. — Синди се намръщи. — Различно е. Никой не оставяше касетата си за постоянно. Повечето от тях ги вземаха със себе си веднага. Но някои ги оставяха за няколко седмици при мен да им ги пазя. Особено ако касетата не беше пълна. Касетите могат да записват два часа. Понякога бяха необходими три сеанса, докато се напълни. Обикновено само за няколко седмици. Господи, Рейчъл! Нима мислиш?
— Вероятно. Добър мотив е. Колко касети имаше в сейфа ти, преди да заминеш за Дюни?
— Може би шест или седем. — Тя поклати глава. — Господи!
— Знаеш ли имената им? — попитах аз.
— Разбира се. Поне на повечето от тях.
— Те истинските имена ли си казваха?
— Разбира се — докачи се тя. — Аз настоявах. Те знаеха моето истинско име и къде живеех. Защо аз да не знам техните?
— Изненадана съм — отговорих аз. — Предполагах, че са използвали чужди имена.
— Някои се опитаха. Но аз веднага познавам кой ме лъже.
Помислих върху това, което тя ми каза.
— Виж — каза тя нетърпеливо, — ако се казваш Том и най-голямата ти мечта е жена да те похвали, че си страшен любовник, няма да я лъжеш, че се казваш Хари или Джо. Освен това те бяха адвокати. Занимаваха се със съдебни спорове. Ти познаваш тоя тип мъже, Рейчъл. Големи егоисти са. Обичаха да ми се хвалят с победите си в съда. Искаха да ме впечатлят, Рейчъл. Все едно, че изпълняваха главната роля в някоя пиеса. Щом веднъж ми се доверяха, не се страхуваха да ми кажат истинските си имена.
— Кой още освен Джо Оливър? — попитах аз леко.
Синди можа да назове още двама. Не беше сигурна за останалите. Но и тия двамата, които тя успя да си спомни, бяха мечта за изнудвача: старши съдружник в голяма чикагска адвокатска фирма и съдия в щатския апелативен съд.
— Ужас — изрекох аз накрая. — Попаднали са на главната жила.
— Бедните хора — каза Синди. — Ще бъдат унищожени.
И ти също, помислих си аз. Мръсотия. Всичко наоколо е мръсотия. Същестуваха поне половин дузина видеокасети. До сега професионалният живот на Синди ми изглеждаше като за бавна подробност, несвързана с всичко останало. Видеокасетата бе променила всичко това, бе изкарала наяве истинския характер на работата й. Тя бе решила да промени начина си на живот, да се насочи към друга професия. Какъвто и шанс да бе имала преди, ако касетките видеха бял свят, той ставаше нулев.
— Какво ще правим? — попита Синди.
— Първо трябва да видим дали са откраднали всички касети — отвърнах аз.
— Как?
— Имам човек, който утре ще провери полицейския опис от разследването на апартамента ти.
— Какво представлява полицейският опис?
— Списък на всичко, което полицията е открила в апартамента ти след експлозията. Какво друго имаше в сейфа?
— Малко пари. Бижута.
— Полицейският опис ще ни покаже какво липсва.
— Рейчъл, мисля, че действаме много на своя глава.
— Не много — отвърнах аз. — По-добре, отколкото да седим и да чакаме. Ще се опитам утре да намеря някой да ни помогне. Мисля, че е време Синди Рейнолдс да се върне при живите, поне що се отнася до полицията.
— Както кажеш. — Тя сведе рамене и наведе глава.
— Кой знаеше за сейфа и видеокасетите?
— Само онези, които ме питаха дали знам някакво сигурно място, където да съхраняват касетите си.
Легнахме си в пет и половина сутринта и аз навих часовника да звъни в осем и половина. Срещата ми с Измаел Ричардсън бе в единадесет и половина.
Замислих се за цифрите в ковчега. Шифърът ми бе познат, но не можех да се сетя откъде. Щях да бъда сигурна след срещата ми с Тайрън Хендерсън на другата сутрин.
Глава 34
В понеделник сутринта, преди да отида в офиса си, позвъних на детектив Кевин Турели.