Ричардсън погледна в бележките си.
— Очевидно мистър Голдберг е намерил законова разпоредба в щата Илинойс, отнасяща се за този въпрос. Открилият съкровището трябва да го обяви и да даде показания в съда, а после служител от кметството е задължен в триседмичен срок да пусне обява за това в местен вестник. Ако истинският собственик не се обади в продължение на една година, съкровището става собственост на намерилия го.
— Облагодетелстване на откривателя — заключих аз. — Значи Греъм е искал да бъде сигурен, че семейството, купило скрина, ще може да задържи парите. Докладът на Бени е потвърждавал това.
Ричардсън кимна.
— Очевидно.
— Какво друго? — попитах аз.
— Кент Чарлс няколко пъти се е срещал с фирмата „Барнаби и Луис“, за да ги разпитва за техните секретни процедури за конкурса за красота.
— Конкурса за красота?
— „Барнаби и Луис“ са пресмятали гласовете на съдиите на конкурса за красота „Мис Съединени щати“ през 1985 година. Кент Чарлс твърди, че е предал на Греъм доклад за всички секретни процедури.
— Умно — потвърдих аз.
Ричардсън се усмихна.
— Ърл Уудс бе много горд с това, защото „Барнаби и Луис“ бяха един от най-големите клиенти на Греъм. Ърл мисли, че можем да ги накараме да платят времето на Кент Чарлс.
— Какво е правил Кал Пембертън? — попитах аз.
— Калвин Пембертън си припомня, че имал редица срещи с хора от издателството „Атина Пъбликейшънс“.
— Хората с печатната грешка — казах аз.
— Точно така. Но Пембертън не може да си спомни каква е била целта на тези срещи. — Ричардсън въздъхна. — Ърл направи интересно откритие в офиса на Калвин.
— Какво?
— Липсващия речник на Греъм. Бе до компютъра на Калвин.
— Кал ли го е взел?
— Каза на Ърл, че предния следобед търсел речник и намерил този върху една отворена кутия в офиса на Греъм.
Истина ли беше това за липсващия речник?
— А какво е записано в бележките ви за Харлан Додсън? — попитах аз накрая.
— Той смътно си спомня, че е имало нещо общо с летището „Мидуей“. Братът на Додсън е летец. Пилотира самолет на голяма компания, регистриран в това летище. Греъм Маршал е поискал от Додсън да получи информация от брат си. За съжаление Додсън не може да си спомни от какъв характер е била.
Прегледах бележките на Ричардсън.
— Прав сте. Датите съвпадат — заключих аз. — Всеки адвокат е изпълнил задачата си около месец преди да се случи събитието. Какво ли им е казал Маршал? Как ли ги е накарал да работят по тези въпроси?
— Съдружниците правят това нещо през цялото време. На Греъм не му е била необходима специална причина, за да възложи на адвокатите да работят върху негова лична задача. — Ричардсън се изправи и се приближи до прозореца. Обърна се към мен: — Вече знам какво е правил Маршал. Това, което искам да разбера, е кой го върши сега. Дали не е някой от моята фирма?
— Мисля, че е така — отвърнах аз.
Ричардсън ме погледна втренчено.
— Той трябва да бъде спрян. Какво предлагаш?
Замислих се.
— Нямаме много време — изрекох накрая. — Щом разбере за ареста или че Синди е жива, ще усети, че някой е попаднал на следите му. Ако се скрие, никога няма да го намерим. Нека да се срещна още веднъж днес следобед с Кевин. Може би и със Синди. Ще видим дали няма да измислим нещо.
— Уведоми ме. Искам да съм в течение.
На път към офиса си срещнах Кент Чарлс и Кал Пембертън по улица „Кларк“ близо до кметството. И двамата носеха дипломатически куфарчета.
— Как си, Рейчъл? — попита Кент.
— Добре — отвърнах аз. — От съда ли се връщате, момчета?
Кент кимна утвърдително.
— Започнаха предварителните заседания.
Кал си прочисти гърлото.
— Чух, че си привършила работата си по наследството на Греъм Маршал.
— Да — отговорих аз. — Мисля, че мога да ви се доверя, момчета. Как разбрахте върху какво работя?
— Харлан Додсън ми го спомена тази сутрин — обясни Кал и сведе очи.
Кент се подсмихна.
— Е, разкри ли се тайната?
— Най-накрая — отвърнах аз. — Въпросът е приключен.
Кент се усмихна.
— Помогнах ли ти с нещо?
— Малко — казах аз и намигнах. — Но не достатъчно, че да си разделяме моя хонорар.
— Можеш винаги да ми се отплатиш, ако позволиш да те поканя на вечеря — каза Кент. — Какво ще кажеш за тази неделя? Може би ще излезем да се поразходим с моята лодка следобеда и после да вечеряме заедно.
— Велико! — отвърнах аз. Трябваше да се държа, сякаш всичко си бе постарому.
Кент се подсмихна.
— Отлично. Ще ти се обадя. Можем да излезем с лодката около три часа следобед.
— Звучи примамливо. Ще се видим по-късно, момчета — допълних аз.